Мираж [bg]

Даже е решил, че аз трябва да държа речта по случай основаването на новата библиотека, а не някой от градските управници.

Вдигнах вежди.

— Уалили ще се сдобие с нова библиотека?

— Толкова ли е изненадващо?

— Не смятах, че ватийците ценят подобни неща.

— Какви?

— Четенето — отговорих сухо.

— Острият ти език определено ми харесва — ухили се тя.

— Целта им е да заменят Библиотека „Фихри“ така ли?

— Кое?

— Библиотеката, основана преди двеста хиляди години, която оплячкосаха — казах равно. — И опожариха.

— Не зная — отговори тя с необичайно сериозен глас. — Не съм правила такова нещо преди.

Когато видя обърканото ми изражение, поясни:

— Не излизам сред андаланците извън Зияана. Никога. Безпокоя се… че няма да се справя със задачата. Да се изправя срещу хора, които се постараха да направят омразата си към мен очевидна. И които нямат никакви причини да се преструват, че ме харесват.

Вдигнах вежди още повече, стъписана от думите й.

— О, няма нужда да си придаваш вид на оскърбено изумление — сопна ми се Марам. — Мен мразят, не теб.

— Просто ми е трудно да го повярвам.

— Защо? Ти също ме мразиш.

— Не е така!

Думите прозвучаха по-високо, отколкото имах намерение да ги кажа, и с изненада установих, че са верни. Марам се разсмя.

— Много умела си станала в лъжите.

— Не лъжа — настоях аз. — Тоест… Преди беше така. Много е трудно да харесваш някого, чиято птица едва не те е осакатила по негова заповед.

— Но сега, когато не те пребивам до безсъзнание, ме намираш за очарователна?

Трепнах от неудобство. Казано така, наистина звучеше повече от нелепо.

— Просто… Нямате нужда от моето одобрение. Но като цяло съм забелязала, че когато човек не е жесток с околните, има шанс те да го харесат.

— Не съм дете — отвърна тя, а на лицето й се изписа смесица от привързаност и насмешка. — Тук си вече от месеци, а още си мекушава.

— Значи ви харесва да ви мразят?

— Страхът и омразата са успешни защити срещу наемните убийци.

Беше мой ред да изсумтя насмешливо. Звукът накара Марам да разцъфне в усмивка, хищна като на някоя акула.

— Сподели, моля те.

— Къде се е чуло и видяло едно селско момиче да съветва Нейно кралско височество?

— Не мога да разбера винаги ли си имала такъв остър език, или си го придобила тук. Питам те, селско момиче.

— Ще ви бъде трудно — също толкова, колкото на баща ви в момента — да управлявате народ, научен да ви мрази. Доколкото ми говори опитът, страхът и омразата могат да вдъхновят хората за чудовищни жестокости.

Принцесата ме наблюдаваше зорко, а предишната й веселост бе почти изчезнала.

— И какъв опит би могло да има едно селско момиче в управлението на империи и мотивите, които движат хората?

Свих рамене.

— Никакъв. Но знам, чувала съм да говорят за баба ви с много любов и уважение. А ватийците се споменават в разговорите между обикновените хора само с клетви и ругатни.

Марам се беше заиграла разсеяно с пръстена си, макар че очите й не се откъсваха от лицето ми.