Мираж [bg]

28

Имах чувството, че носителят с данните ще прогори дупка както в джоба, така и в ума ми. Нищо не можеше да ме накара да се успокоя и мислите ми се въртяха в непрекъснати кръгове, докато изреждах наум всичко, което знаех — бъдещата бомбардировка, какво щеше да струва тя на хората — като че ли това щеше да намали чувството ми на безпомощност, докато чаках Аринаас да уреди прехвърлянето на данните. Имах нужда от нещо, с което да се разсея, нещо, което да запълни времето.

Мислех, че може да съм забравила да готвя — особено в чужда кухня. Но мерките и движенията изплуваха от паметта ми без усилие. Семейството ми винаги празнуваше края на лятото със сладък тажин[9] — вместо маслини, майка ми слагаше смокини или кайсии, каквото ни беше останало повече в дадената година. Питах се какво ще направи сега. Дали Азиз ще се навърта около кухнята, както правеше всяка година, и ще се опитва да си открадне по малко, докато тя готви. А може би този път ще им е по-трудно да си набавят плодовете заради всички проблеми, които беше донесла тази година на селото.

Бях оставила тажина да къкри на тих огън, докато месех тесто, потънала в размисли, когато в откритата кухня прозвуча острото изсвирване на един дроид.

Марам беше застанала в средата на двора с наметало, което се влачеше зад краката й, и було, преметнато през рамо. Огледа откритото помещение с дистанцирано любопитство. Оскъдната растителност бледнееше в сравнение с нейната тучна градина, но тя не изрази презрение, което сметнах за малка победа.

— Ваше Височество? — обадих се аз, за да забележи присъствието ми. — Какво… Мога ли да ви помогна с нещо?

Тя продължи да се оглежда няколко секунди, после спря поглед върху мен.

— Не. Нищо, с което да можеш да ми помогнеш. Осъзнах, че не съм била в тази част от двореца от дълго време насам, и исках да я разгледам.

— О!

Принцесата присви очи.

— Защо си покрита с брашно?

— Когато човек пече хляб, понякога става така, Ваше Височество.

Явно беше очарована.

— Значи не ми се е сторило, че надушвам храна — заяви тя и мина покрай мен. — Умееш да готвиш. Колко провинциално!

— Ваше Височество! — повиках я аз в опит да я спра.

Носителят с данните беше скрит в спалнята ми, но близостта й до него опъваше нервите ми до краен предел. Вместо да се обърне, тя подмина спалнята ми и влезе в кухнята.

— Недейте! — извиках, когато протегна ръка към тажина.

Марам вдигна вежда.

— Бомба ли е?

— Горещо е — обясних аз и взех една кърпа. — Но е просто храна, вижте.

— Това плодове ли са?

— Да, Ваше Височество.