Махалото на Фуко

И видях Салвадор, Салвадор да Баия де Тодос ос Сантос, „черния Рим“, и неговите триста шестдесет и пет църкви, които се открояват в подножието на хълмовете или по продължение на залива и в които се почитат боговете от африканския пантеон.

Ампаро се познаваше с един художник наивист, който рисуваше фреските си върху големи дъсчени плоскости, населени с библейски апокалиптични видения, блестящи като средновековни миниатюри, с коптски и византийски елементи. Естествено, беше марксист, говореше за неизбежната революция, по цял ден прекарваше в светилището „Носо Сеньор до Бомфин“, тържество на horror vaqui132, пълно с благодарствени предмети, които висяха от сводовете и облепваха стените, една мистична смесица от сребърни сърца, дървени протези, крака, ръце, рисунки на чудотворни спасения сред ужасни урагани, смерчове и маелстрьоми. Заведе ни в ризницата на друга църква, изпълнена с огромни мебели, миришещи на палисандър.

— Кой е изобразен на тази картина? — обърна се Ампаро към клисаря.

— Свети Георги ли?

Клисарят ни погледна съучастнически.

— Наричат го свети Георги и по-добре да го наричат така, иначе свещеникът се ядосва, но си е Ошоси.

В продължение на два дни обикаляхме с художника църковни кораби и параклиси, скрити зад фасади, изрисувани като сребърни подноси, но вече почернели и похабени. С нас вървяха сбръчкани и куцащи слуги, ризниците бяха натъпкани със злато и с фалшиво сребро, с тежки ракли и разкошни рамки. Зад кристални ковчези покрай стените царствуваха статуи на светци в естествен ръст, обилно кървящи, с отворени рани, от които се стичаха рубинени капки, Иисусовци, сгърчени от страданието, с червени от кръвоизливи стъпала. Сред проблясъците на злато в късен барок съзирах ангели с лица на етруски, романски грифони и ориенталски сирени, които надничаха от капителите.

Вървях по древни улици, омаян от имена, които звучаха като песни — Руа да Агония, Авенида дос Аморес, Травеса де Шико Диабо… Бях попаднал в Салвадор по времето, когато правителството, или някой от негово име, провеждаше прочистване на стария град от хилядите бордеи, но още твърде малко беше направено. В подножието на тези запустели прокажени църкви, сякаш смутени от прекомерния си разкош, все още се простираха вонящи улички, гъмжащи от петнадесетгодишни чернокожи проститутки, от старици, продавачки на африкански сладкиши, клекнали на тротоара до своите запалени мангали, от пълчища бедняци, които танцуваха край помийните вади под звуците на транзистора от съседния бар. Старите дворци на колонизаторите, увенчани с вече нечетливи гербове, бяха превърнати в публични домове.