Махалото на Фуко
- Автор: Эко Умберто
- Язык: болгарский
- Переводчик: Иван Иванов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Махалото на Фуко». Краткое содержание книги:
Умберто Еко е италиански културолог, семиотик и философ, автор и на романите „Името на розата“, „Островът от предишния ден“, „Баудолино“ и „Тайнственият прамък на кралица Лоана“.
Едновременно впечатлен и заинтригуван, аз се опитвам да се приближа до „питомката“, която вече се е съвзела, навлякла е вехто палто и се готви да се измъкне през задния вход. Докосвам я по рамото, но усещам, че някой ме хваща за ръката. Обръщам се и виждам комисаря Де Анджелис, който ми казва да я оставя на мира, още повече, че знаел къде да я намери. Кани ме да изпием по едно кафе. Тръгвам послушно след него, сякаш ме е заловил да правя нещо нередно, и в известен смисъл беше така. В барчето ме пита защо съм дошъл и защо съм закачал момичето. Аз се ядосвам, отговарям му, че живеем в свободно общество и че мога да закачам когото си искам. Той се извинява и ми обяснява: разследването около Арденти се затлачило, но се опитали да възпроизведат движенията му през двата дни в Милано, преди да се види с хората от „Гарамонд“ и с тайнствения Ракоски. Цяла година по-късно най-случайно се разбрало, че Арденти бил видян да излиза от седалището на Пикатрикс заедно с „питомката“. От друга страна, Де Анджелис се интересувал от момичето, защото то живеело с някакъв тип, добре познат на отдела за борба с наркотиците.
Казвам му, че съм попаднал там най-случайно и че са ми направили впечатление думите на момичето за шестте печата, за които съм чул от полковника. Де Анджелис отбелязва, че е странно, дето си спомням толкова добре думите на полковника, след като оттогава са минали две години, при това на другия ден съм споменал само за най-общ разговор около съкровището на Тамплиерите. Отговарям му, че полковникът е разказал именно за съкровището, пазено от нещо като шест печата, но че тогава не съм сметнал за особено важна тази подробност, защото всички съкровища се пазят от седем печата и златни бръмбари. Той тогава казва, че е странно, дето съм се смаял от думите на момичето, щом като всички съкровища се пазят от златни бръмбари. Помолвам го да не се отнася с мен като с престъпник и той сменя тона и започва да се смее. Казва, че не му се струвало странно, дето момичето казало това, което казало, защото в известен смисъл Арденти може да му е говорил за своите фантасмагории, дори само за да се опита да го използува като посредник за астрален контакт, според термините на тези среди. „Всеки медиум е като гъба, като фотографска лента, има подсъзнание, подобно на лунапарк, каза ми той. Онези от Пикатрикс вероятно през цялата година му промиват мозъка и не е невъзможно момичето, което и така не е с акъла си, да е действувало напълно сериозно и да не се е преструвало, а в състоянието на транс в главата му да са се изписали образи, които някога са го впечатлили.“
Но два дни по-късно Де Анджелис цъфва в редакцията и ми казва, че странно нещо: когато на следния ден отишъл да потърси момичето, то било изчезнало. Разпитал близките, никой не го бил виждал от следобеда преди фаталния ритуал. Той се усъмнил, влязъл в апартамента, видял, че е преобърнат с главата надолу, чаршафите — на пода, възглавниците — струпани в един ъгъл, разкъсани вестници, празни чекмеджета. Но от „питомката“, ни следа, изчезнала заедно със своя приятел, любовник или там какъвто бил.
Каза ми, че ако зная нещо повече, по-добре да го съобщя, защото било странно, че „питомката“ се е изпарила, и то по две причини: или някой се е досетил, че той, Де Анджелис, я държи под око, или са забелязали, че мъж на име Якопо Белбо се опитва да говори с нея. Следователно според Де Анджелис думите, които тя каза в състояние на транс, се отнасяли вероятно до нещо много сериозно и дори Те, които и да били, не си давали сметка, че тя знае толкова много. „Добавете и това, че някой колега може да си зададе въпроса да не би вие да сте я убили, заключи Де Анджелис с широка усмивка, и сам разбирате, че е по-добре да действуваме заедно.“ Вече започвах да губя търпение, Бог ми е свидетел, че не ми се случва често, запитах го защо смята, че когато не намира някого вкъщи, той непременно е убит, а той пък ме попита дали си спомням историята с полковника. Отговорих му, че във всеки случай, ако са я убили или отвлекли, това е станало вечерта, когато съм бил с него; той ме запита как мога да бъда толкова сигурен, защото сме се били разделили към полунощ и после не се знаело какво съм правил, тогава аз го запитах дали говори сериозно, а той отвърна с въпроса дали някога ми се е случвало да прочета някой криминален роман и не съм ли знаел, че полицията е длъжна по принцип да подозира всеки, който няма алиби, чисто като сълза, и че бил готов да заложи главата си, ако съм имал алиби за времето от един през нощта до другата сутрин.