Леговище от кости
- Автор: Волвертон Дэйв
- Серия: the runelords #4
- Год: 2003
- Язык: болгарский
- Переводчик: Камен Костов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Леговище от кости». Краткое содержание книги:
— Колко дълго трябва да пътуваме, за да се срещнем с Краля на бурите? — запита Мирима един от стражите.
— Това не е твоя работа — отвърна той. — Мълчи.
Много скоро лодката се напълни с пътници. Стражът подаде на Боренсон и Мирима по едно гребло и те загребаха заедно към дълбокото. На стотина крачки от брега течението се усили и лодката се плъзна под лунната светлина. Пътниците спряха да гребат и оставиха управлението на кормчията.
Един от стражите — с високи скули, очите му изглеждаха червени от отразената в тях светлина на фенерите — най-после наруши мълчанието.
— Ще стигнем кулата на краля до изгрев. Сега спете.
— Ще ни приеме ли кралят? — попита Боренсон.
— Може би — отговори стражът. — Ако имате късмет, ще видите краля. Ако нямате, ще си получите заслуженото.
— Защо? — попита Мирима.
— Защото сте диваци. Всички северняци са диваци.
Боренсон изпръхтя през зъби, не успял да сдържи смеха си, и стражът се наежи и измърмори някаква инкарска ругатня.
— Не се смей! Казвам го за твое добро. Няма да се смееш, ако някой не се засмее пръв. Тогава може.
— Прощавай — рече Боренсон. — Не се смея на теб. Стана ми смешно, че сме били диваци…
— Не е смешно — пресече го язвително стражът. Направи кратка пауза, сякаш го наказваше с мълчанието си, след което продължи: — Ние инкарците сме най-цивилизованият народ на земята. Вие сте варвари. Вашите крале управляват със силата на оръжието. Когато не им се подчиняват, са жестоки. Пращат войската да коли жени и деца. Това е варварство.
Боренсон не се нае да спори. Инкарците почти не познаваха неговия народ и вярваха на онова, в което им се искаше да вярват. Вярно, че жени и деца понякога загиваха по време на бран, но това не беше целта на една война, а неин неминуем спътник.
— В Инкара ние не водим война срещу невинни — продължи стражът. — Ние избираме жертвите и начините много внимателно.
— Да не искаш да кажеш, че вашите владетели се сражават един срещу друг? — намеси се Мирима. — В двубой?
— При вашия народ — отговори стражът — има само един вид битка. Но ние виждаме много начини да уредим споровете. Вие отнемате живота, когато сте ядосани на някого. — Боренсон не посмя да го прекъсне, не посмя да поясни, че кралете на севера много по-често използват като средство дипломацията, отколкото битките. Един инкарец не беше в състояние да приеме истината. — Ние инкарците имаме много видове бран. И всеки вид има свои правила, своя стратегия.
— Например? — попита Мирима.
— Гизарет ки — подсказа Боренсон.
— Да — съгласи се стражът. — „Гизарет“ значи „човешко достойнство“, а „ки“ значи „разваля“ или „отменя“. Значи при гизарет ки целта е да се отнеме… как да го обясня?, „думата“ на човек.
— Достойнството — уточни Боренсон. — Лишаваш го от чест.
— И как се води такава война? — настоя Мирима.
— Правилата са прости: не може да лъжеш, за да отнемеш честта. Това е цивилизован начин. Трябва да разобличиш измамата пред свидетели. И спорът трябва да свърши за година.
— И това наричате „бран“? — отново попита Мирима.
Отговори й Боренсон:
— Не омаловажавай. Те се отнасят много сериозно към гизарет ки. Преценяват човека по дадената дума, по честността му. Имат така наречените „говорители на истината“, които се обучават десетилетия наред да познават кога някой лъже или казва истината. Когато обявиш война на някого, можеш да наемеш един или повече говорители, за да го изобличат. Те изравят всяка достойна постъпка, която той е извършил някога, след което я разгласяват на всеослушание по площадите. Всички се събират да чуят, защото знаят, че това е само загрявка. След като изредят всичките им достойнства, започват да изброяват прегрешенията им с такива потресаващи подробности, че… не един и двама принцове са се хвърляли в кладенците след подобни изобличения. Приключат ли, започват да повтарят всичко това отново и отново, и отново.
— Една година — добави стражът. — На края на годината трябва да престанат. И жертвата може да отвърне със същото: наема свои говорители. Веднъж пострадал от говорител, човек не може да страда отново десет години.
— И какво постигате, като лишавате човек от достойнството му? — запита Мирима.
— Ако има късмет — отвърна стражът, — жертвата се променя, израства. Има легенда за принц Асениян Шей. Брат му му обявил война. Говорителите на истина го изобличили за пороците му… — Стражът започна да ги отброява на пръсти: — Пропилял таланта си, бил жесток към животните, бил лаком, оставил баща си да умре, когато го причакали крадци. Списъкът не свършва. Всички се съгласили, че младият принц бил безсрамен. Но той успял да запази властта. Когато майка му умряла, той станал крал. Минали десет години. Брат му пак наел говорители. След внимателна проверка говорителите разказали само за достойнства на краля. Това много посрамило завистливия брат. Ето виждаш — заключи стражът, — ние сме цивилизовани. При нас не всички битки носят смърт. Ние можем да обявим война на имота на човека или на неговия разум. Така правят цивилизованите хора.