Леговище от кости

Докато стражът се промъкваше през тълпата от деца, фенерите ги осветяваха за кратко. Най-малките припкаха голи, а поотраслите бяха облечени в бели ленени ризи. Бледите им лица бяха с цвета на дрехите им. На Боренсон му заприличаха на призраци — някакво сборище на мъртъвци.

Стражът завърза единия фенер за китката на Боренсон, а другия за китката на Мирима. На бледата им светлина Боренсон едва виждаше земята под краката си.

Все пак и това беше достатъчно.

Вървяха дълго. Най-после слязоха от планината и тръгнаха по равното, където нито едно дърво не засенчваше пътя им. Подминаваха селище след селище, но нямаше кой знае какво да се види.

Обитателите живееха под земята в дупки под хълмовете. В някои по-богати области на входа на селищата наистина стояха драктфериони. Щом усетеха чужденец, гущерите-пламъци разперваха качулки и започваха да съскат и да флуоресцират. На кървавочервеникавата им трепкаща светлина Боренсон можеше да зърне чудноватата стела, която бележеше входа на всяко инкарско селище. Стелите бяха издялани от камък и се извисяваха на двайсетина стъпки. На върха им имаше кръг, подобен на глава, от чиято основа се протягаха две наподобяващи ръце разклонения. Върху стелите бяха издълбани фамилните имена на всички семейства, които живееха в селището.

Наближиха широка река и Боренсон си даде сметка, че минават покрай земеделски стопанства — замириса му на оризища. Накрая стигнаха до някакво селище, в което стражите ги подкараха бързешком през пазар, където търговци продаваха на крак бели праскови, прясно червено грозде, десетина вида пъпеши и плодове драконово око. Край пътя бяха провесени току-що уловени крокодили, змии и риба — продавачите ги приготвяха за чакащите купувачи.

Стражите купиха крилати гущери, желирани със сладък сос, а също и пъпеши, и Боренсон и Мирима се нахвърлиха върху тях. Един от стражите изчезна в тълпата и когато се върна, каза:

— Тръгваме с лодка по реката.

След няколко минути стражите набутаха Боренсон и Мирима в една продълговата инкарска лодка. Беше дълга шейсетина стъпки и сравнително тясна, издълбана от някакво странно бяло дърво, което стоеше високо над водната повърхност. На носа на лодката беше издялана глава на птица с дълъг клюн, която приличаше на грациозен жерав.

Лодката беше пълна с инкарски селяни с призрачнобели лица. Някои носеха бамбукови клетки с пилета или прасенца.

Боренсон седна в предната част на лодката и се загледа във водата. Въздухът беше неподвижен. Чуваха се нощни шумове — крякане на дървесни жаби, подвикване на някаква странна птица. Смехът и гласовете на инкарците се носеха откъм селището като музика.

Небето над главите им все още беше мъгливо, но луната се носеше над мъглата и той смътно виждаше реката. Брегът й се бе проснал по-обширен и величествен от брега на която и да било река в Мистария. Отсрещният бряг не се виждаше.