Средното царство
- Автор: Уингроув Дейвид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Средното царство». Краткое содержание книги:
Стрелата, отхвръкна и удари дървото с по-мек звук, отколкото тази на Хан.
— Десетка! — обърна тя тържествуващо лице към Хан Чин.
Стрелата лежеше като черта върху червеното на мишената. Стрелите на Хан я бяха ударили почти хоризонтално и се бяха врязали в мекото дърво, докато нейната стрела стърчеше от златния център като млад филиз от посечено дърво.
Хан Чин поклати смаяно глава.
— Късмет! — обърна се той към нея. — Втория път няма да успееш — той се засмя и посочи мишената. — Я виж! Да духне малко вятър, ще падне!
Тя го изгледа дръзко.
— Да, обаче е в десетката, нали?
Той кимна неохотно, после й подаде нова стрела.
— Пак.
Тя отново застана там, опънала тетивата; стрелата трепкаше, тя цялата се бе напрегнала зад нея и се съсредоточаваше. След това със същия остър вик тя я пусна, а тялото й потръпна и се успокои.
Този път стрелата сякаш премина над мишената — и изведнъж падна рязко и се чукна о третата стрела на Хан.
Пак в десетката.
Фей Йен се извърна към Хан Чин с безизразно лице. Протегна ръка за нова стрела.
Хан Чин се поколеба — лицето му бе потъмняло, а очите му се бяха разширили от гняв. Той бутна стрелата в ръката й. Тя се загледа в него за миг — бе забелязала колко се е ядосал; после се обърна натам, където седеше Юан.
Юан видя как тя нагласи стрелата, след това го погледна — лицето й беше по-замислено от всякога. После, за негова изненада, тя му намигна и отново се обърна към мишената.
Този път тя почти не се колеба — също като Хан Чин дръпна тетивата и пусна стрелата.
— Не! — Юан скочи на крака. Стрелата бе паднала на цели пет крачки от мишената, дръжката й стърчеше от земята, а перата й сочеха към мишената.
Хан Чин плесна с ръце и се засмя.
— Победих! Бих те!
Фей Йен се обърна към него.
— Да, Хан — каза тя тихо и нежно, внимателно докосвайки ръката му. — Значи ти си господарят тук…
Депутат Бароу изсумтя раздразнено и се наведе напред над предпазния колан.
— Какво мислиш, че ще иска Тангът, Пьотър, като ни събира пет часа по-рано?
Леман погледна през прозореца — земята бавно се приближаваше.
— Ти какво мислиш, че иска? Да ни усмири — това иска. Да ни върже, та да стоим мирно. Те друго никога не са искали.
Бароу го изгледа остро.
— Така ли мислиш? Значи си сигурен, че няма нищо общо със сватбата?
Леман поклати глава — спомни си как се бе разтревожил, когато получи съобщението от Танга. Също както и на Бароу, бяха му наредили да се представи в Тонджиян най-късно до три часа следобед. Не бе посочена някаква причина, но знаеше, че няма нищо общо със сватбата. Иначе щяха да ги уведомят още преди месец. Не, това беше нещо друго. Не беше свързано със сватбата.
— Неудобно, да му се не види — продължи Бароу. — Онзи пристигна и ме завари тъкмо по средата на събрание на Комитета на Камарата. Трябваше да го прекратя и Господ знае кога ще успея да се подготвя за приема.
Леман го погледна, после отмести поглед. Каквото и да е, такава дреболия като събрание на Комитета на Камарата няма никакво значение. Тангът не изпращаше току-така хора от личния си екип да привикват този и онзи. Нито пък пращаше призовки с лека ръка. Каквото и да е, то е от първостепенна важност.
Но какво? Пулсът му се ускори за миг. Да не би да беше изтекла информация? Или беше нещо друго? Някаква концесия? Сделка? Нещо, което да подсигури сина му като наследник?
Леман се засмя тихо при тази мисъл, после усети как хеликоптерът се приземява. За миг големите мотори продължиха да трещят, след това рязко млъкнаха. В последвалата тишина се чу как вратите горе се плъзнаха на местата си и затвориха хангара.
Откопча предпазния колан, изправи се и зачака.
Вратата се отвори и излязоха навън. Канцлерът на Танга, Чун Ху-Ян, ги чакаше в основата на рампата.
— ЧУН ЦУ — канцлерът направи дълбок поклон. — Тангът ви очаква. Останалите вече са тук. Моля… — той се обърна, като с това им посочи да тръгнат след него.
Леман се поколеба.
— Простете, но за какво е всичко това?
Чун Ху-Ян го погледна с неразгадаем израз на лицето.
— Всяко нещо с времето си, Низши секретарю. Самият Танг ще ви каже защо ви вика.
— Разбира се — Леман се усмихна кисело и го подмина. Залата на седмината предци беше огромна зала с висок таван; стените й бяха покрити с огромни разкошни гоблени, подът представляваше гигантска мозайка от гравиран мрамор. Отстрани бяха подредени дебели колони с увили се около тях дракони. Под тях стояха личните телохранители на Танга — едри грубияни със злобен вид, с бръснати глави и груби лица; всички до един ХАН. Малката групичка ХУН МАО се бе събрала отляво на големия трон, очевидно поразена от неочаквано обкръжилото ги величие. Срещу тях, отдясно на трона и на около петнадесет крачки, имаше клетка. Вътре в клетката стоеше човек.