Божественият Клавдий (и неговата съпруга Месалина)
- Автор: Грейвс Роберт
- Серия: Клавдий (bg) #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Асен Тодоров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Божественият Клавдий (и неговата съпруга Месалина)». Краткое содержание книги:
— И на глупостта, на тиранството и на жестокостта — прекъснах го аз. — Фараонът Хеопс, който е вдигнал Голямата пирамида, съсипал богатата си страна, изстискал й кръвта до капка, оставил я задъхана; и всичко това, за да задоволи собствената си нелепа суета и може би за да стресне боговете със свръхчовешката си мощ. А каква е практическата полза от тази пирамида? Нима е била замислена като гробница да приюти тялото на Хеопс за вечни времена? Но аз съм чел, че този ужасяващо внушителен саркофаг отдавна е празен. Нападащите царе на пастирските племена открили тайния вход, ограбили вътрешната камера и изгорили мумията на бедния Хеопс.
Вителий се усмихна:
— Не си видял Голямата пирамида, иначе нямаше да говориш така. Празнотата й я прави още по-величествена. А що се отнася до ползата от нея, то тя си е много полезна. Върхът й служи за ориентир на египетските селяни, когато ежегодното разливане на Нил привърши и те трябва да определят нивите си отново, сред морето от плодоносна кал.
— Една висока колона ще свърши същата работа — казах, — а пък две високи колони, по една на всеки бряг на Нил, ще свършат още по-хубава работа; и стойността им щеше да е незначителна. Хеопс е бил луд като Калигула; макар неговата лудост да е била по-определена, отколкото на Калигула, който вършеше всичко както и когато му хрумне. Великият град, който Калигула беше замислил, за да контролира големия Сентбернардов проход в Алпите, никога не би се осъществил, та ако ще да беше живял и сто години.
Вителий се съгласи:
— Той беше като крадлива сврака. Единственото му голямо начинание, нещо като вдигането на пирамида, беше, когато построи оня огромен кораб и отвлече големия червен обелиск от Александрия. Крадлива сврака и маймуна.
— Но все пак аз не съм забравил, че ти на времето обожаваше тая сврака и маймуна като божество.
— И с благодарност си припомням, че и съвета, и примера ми ги даде ти.
— Небесата да простят и на двама ни — казах.
Разговаряхме пред храма на Капитолийския Юпитер, на който тъкмо бяхме извършили ритуално очищение, защото неотдавна на покрива му беше кацнала злокобна птица. (Беше кукумявка от ония, които наричаме „подпалвачки“, защото предсказват унищожение от огън на сградата, на която кацват.) Посочих с пръст към равнината.
— Виждаш ли това? То е част от най-големия паметник, вдиган някога на света, и макар че монарси като Август и Тиберий допринесоха за него и го поддържаха в изправност, първо е бил построен от един свободен народ. И не се съмнявам, че ще трае колкото и пирамидите, а освен това се оказа безкрайно по-полезен за човечеството.
— Не те разбирам. Ти сочиш към двореца.
— Соча към Апиевия път — отвърнах тържествено. — Започнат е по време на цензорството на моя прапрадядо Апий Клавдий Слепеца. Римският път е най-великият паметник, вдигнат на човешката свобода от един благороден и щедър народ. Преминава през планини, тресавища и реки. Построен е широк, прав и здрав. Свързва градове с градове и народи с народи. Дълъг е стотици хиляди мили и всякога е пълен с благодарни пътници. Докато Голямата пирамида, няколкостотин стъпки висока и още толкова широка, извиква мълчаливо благоговение — макар да е само изтърбушената гробница на един позорен труп и паметник на насилието и страданията, тъй че, докато я гледа, човек все още чува бича на надзирателя и писъците и стенанията на бедните работници, които се опитват да закрепят някой огромен каменен блок… — Но в този необмислен изблик на многословие аз бях забравил началото на изречението си. Млъкнах неловко, а Вителий ми се притече на помощ. Той вдигна ръце, затвори очи и процитира: