Маркер
- Автор: Кук Робин
- Серия: Джак Степълтън и Лори Монтгомъри #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Диана Райкова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Маркер». Краткое содержание книги:
Съдебните патолози д-р Лори Монтгомъри и д-р Джак Степълтън (които познаваме от романа „Заплаха“) са в епицентъра на напрежението и тук — в новия, двайсет и пети по ред супертрилър на Робин Кук.
Въпреки явното нежелание на шефовете и скритата съпротива на персонала в центъра по Патологоанатомия да се „раздухва“ случая, Джак и Лори ще трябва да продължат разследването сами. Защото подозренията на Лори скоро се превръщат в увереност, че случаите не само са свързани, но и са дело на изключително находчив сериен убиец с необичаен мотив. И за да станат нещата още по-трудни, Лори трябва да се справи с две изпитания: точно когато личният й живот е пред катастрофа, самата тя попада в мрежата на хладнокръвния кукловод зад кулисите. Единственият човек, който й вярва и е готов да й помогне, също е зверски убит — сякаш за назидание на всеки, който дръзва да се доближи до истината. Времето изтича — Джак и Лори трябва да действат бързо и да свържат точките в скритата картинка, за да се измъкнат от смъртоносен капан.
— Д-р Русо вече е в кабинета си — каза тя и погледна към Лори иззад монитора на компютъра си.
Лори кимна признателно и се насочи натам. Вратата беше открехната. Роджър седеше зад бюрото си и пишеше нещо. Тя почука леко и той вдигна глава. Беше облечен както обикновено, когато бе в болницата. Носеше златиста вратовръзка материята и цветът, на която контрастираха приятно с изсеченото му, с постоянен загар лице.
— Не може да бъде! — Той стана — Преди две секунди ти оставих съобщение на гласовата поща. Какво съвпадение. — Той заобиколи бюрото и затвори вратата. Обърна се отново към нея, прегърна я и я целуна по челото. Не забеляза отпуснатите й ръце. — Радвам се, че си тук. Имам да говоря за толкова неща с теб. — Той обърна двата стола един към друг и махна с ръка на Лори да седне, след което седна и той.
— Не можеш да повярваш каква сутрин! Тук имаше още два постоперативни смъртни случая последната нощ, точно както предишните четири: и двамата млади и здрави.
— Знам — каза Лори със слаб глас. — Вече аутопсирах и двамата. Затова те търсих по-рано.
— И какво откри?
— Нямаше нищо: никаква патология — отвърна тя по същия вял начин. — Бяха като предишните четири.
— Знаех си! Знаех си! — Той възбудено размаха ръце. Изправи се и закрачи напред-назад из тесния кабинет. — Свиках спешно събрание на Комисията по заболеваемостта и смъртността тази сутрин, макар да се бяхме срещали само преди два дни. Представих двата случая като доказателство, че изминалите пет седмици не са били нищо друго, освен пауза. Убеждавах ги напразно, че трябва да направим нещо. Но не! Щели сме само да пуснем муха на медиите. Питах се дали да не се обадя анонимно в някоя телевизия, но май няма да го направя. Дори отидох в офиса на президента на болницата след срещата, за да се опитам да го убедя да промени становището си, но все едно, че разговарях със стената. Само успях да го вбеся.
Лори го гледаше как крачи, но не срещна очите му. В този момент не й беше до серията от подозрителни смъртни случаи в „Манхатън Дженерал“, но нямаше емоционалната сила да прекъсне страстното му излияние.
— После нещата се влошиха още повече — добави той, — имахме нападение в гаража тази сутрин. Мисля, че започвам да съзирам система във всичкото това. Никога досега не е ставало подобно нещо.
Роджър най-сетне спря и очите им се срещнаха. Изражението му показваше, че търси съчувствие и разбиране, но се промени веднага, щом забеляза лицето й.
— Защо си така омърлушена? — попита той. Наведе се към нея и бързо седна. — Съжалявам. Тук ти дрънкам за какво ли не, а ти си разстроена. Какво се е случило?
Лори стисна очи и изви глава на една страна. Внезапната му загриженост събуди отново чувствата, които бе изпитала в момента, когато Ан Диксън й беше съобщила новината. Тя усети ръката на Роджър върху рамото си.
— Какво ти е, Лори? Какво не е наред?
Отначало тя само поклати глава, борейки се с напиращите сълзи. Мразеше да проявява слабост. Изправи гръб и си пое дълбоко въздух, след което издиша шумно.
— Съжалявам.
— Няма за какво да съжаляваш. Аз се държах като пълен егоист, като безчувствено животно. Какво се е случило?
Тя прочисти гърлото си и започна да му разказва историята. Каза му за майка си и скорошната й операция, както и това, че самата тя е позитивна за мутиралия ген. Спомена и съвета на баща си да си направи тест. Описа му как е дошла в „Манхатън Дженерал“, как са й взели кръв в деня, когато двамата с Роджър се бяха запознали, как за известно време е забравила всичко, докато тази сутрин не я бе потърсила Ан Диксън. Завърши с това, че току-що излиза от срещата си с нея, от която е научила, че е позитивна за този маркер и за самия мутирал ген, така че няма вероятност за лабораторна грешка. Призна, че се е разгневила на социалната работничка, макар да се е опитвала да потисне чувствата си. Накрая се засмя.
— Изненадан съм, че можеш да се шегуваш с това — каза Роджър. — Сега какво трябва да се прави? Каква е следващата стъпка?
— Още щом изляза от кабинета ти, отивам да се срещна със Сю Пасеро. Тя ми предложи да ми уреди среща в най-скоро време с онколог.
Тя погали Роджър по бедрото и се надигна от стола.
— Почакай — спря я той и я върна на седалката. — Не бързай чак толкова! След като не си дала шанс на социалната работничка, нека аз те попитам как се чувстваш. Предполагам, че е нещо като да научиш, че най-добрият ти приятел е твой смъртен враг.