Маркер
- Автор: Кук Робин
- Серия: Джак Степълтън и Лори Монтгомъри #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Диана Райкова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Маркер». Краткое содержание книги:
Съдебните патолози д-р Лори Монтгомъри и д-р Джак Степълтън (които познаваме от романа „Заплаха“) са в епицентъра на напрежението и тук — в новия, двайсет и пети по ред супертрилър на Робин Кук.
Въпреки явното нежелание на шефовете и скритата съпротива на персонала в центъра по Патологоанатомия да се „раздухва“ случая, Джак и Лори ще трябва да продължат разследването сами. Защото подозренията на Лори скоро се превръщат в увереност, че случаите не само са свързани, но и са дело на изключително находчив сериен убиец с необичаен мотив. И за да станат нещата още по-трудни, Лори трябва да се справи с две изпитания: точно когато личният й живот е пред катастрофа, самата тя попада в мрежата на хладнокръвния кукловод зад кулисите. Единственият човек, който й вярва и е готов да й помогне, също е зверски убит — сякаш за назидание на всеки, който дръзва да се доближи до истината. Времето изтича — Джак и Лори трябва да действат бързо и да свържат точките в скритата картинка, за да се измъкнат от смъртоносен капан.
Ан продължи с генетичните закони на Мендел, които се отнасяха за доминантните и рецесивни алели, открити при работата на монаха с градински грах в осемнайсти век. Лори не можеше да повярва, че просто стои и слуша, без да е прекъснала или напомнила на жената срещу себе си, че в момента говори с лекар, който очевидно е запознат с работата на Мендел, докато е следвал в университета. Остави я да напява монотонно за гените и как определени апели могат да бъдат свързани с други алели, за да оформят специфични халотипове, които могат да се наследяват поколения наред.
Тук Лори се изключи и се концентрира върху тиковете на социалната работничка, които включваха като добавка постоянното прибиране на косата зад ушите и примигване, когато наблягаше на определени моменти. Но вниманието й отново се върна върху носовия тембър, когато чу, че става дума за единични нуклеотидни полиморфизми, което тя бързо започна да нарича съкратено — ЕНП. Това беше област от генетиката, за която Лори не знаеше много и бе чула едва в последно време.
— ЕНП са изключително важни — каза Ан. — Те са специални места в човешкия геном, където единичната нуклеотидна базова двойка се е променила при мутация — делеция или — макар и по-рядко — включване.
— А защо са толкова важни? — попита Лори.
— Защото милиони от тях са разпределени в целия човешки геном — като удобни маркери, които свързват наследствените със специфично абнормалните гени. Много по-лесно е да се тества за маркера, отколкото да се изолира и да се определи последователността на базите в рамките на засегнатия ген, макар ние да правим и двете, за да сме сто процента сигурни. Искаме да сме убедени, че даваме на пациента коректна информация.
— Да. — Лори отново изпита раздразнение. Споменаването на абнормални гени грубо я бе върнало в реалността, за да й напомни за какво всъщност се водеше този разговор. Не ставаше въпрос за интелектуално упражнение.
Изглежда забравила за състоянието й, и след като се консултира за пореден път с клипборда, Ан продължи монолога си. Лори внезапно почувства, че вече не издържа. Тя вдигна ръка, за да накара социалната работничка да спре. Жената се изкашля, спря на средата на изречението и я погледна въпросително.
— С цялото ми уважение — произнесе Лори, като се опитваше да звучи спокойно, — има нещо, което или не знаете, или сте забравили. Случайно съм лекар. Оценявам усилията ви, но предполагам, че истинската причина сега да съм тук е за да получа резултатите си от теста. Интересува ме къде са те. Затова бихте ли била така любезна да ми кажете?
Объркана, Ан отново погледна клипборда. Когато най-накрая вдигна очи, мигането й се беше засилило.
— Не знаех, че сте лекар. Видях, че пред името ви стои докторска титла, но не знаех какъв доктор сте. Никъде не пишеше, че сте доктор по медицина.
— Всичко е наред. Положителна ли съм за маркера на гена за BRCA1?
— Чакайте, още не сме говорили за последствията.
— Запозната съм с последствията и всички други въпроси, които мога да имам, ще отнеса директно към моя онколог. Не искам да прозвучи така сякаш не оценявам усилията ви — добави Лори, — но трябва да знам.
— Разбира се. — Социалната работничка се изправи в стола си и я погледна в очите. Сега нямаше никакви тикове. — Всъщност, позитивна сте за маркера за BRCA1, което се потвърди от подреждането на гена. Съжалявам.
Лори отмести невиждащи очи и прехапа устни. Макар да очакваше новината можеше да усети сълзите, които вече се събираха затова се опита да се стегне. Беше въпрос на принципи. Беше твърдо решена да не използва хартиените кърпички в кутията на масата.
— Добре — чу се тя да произнася. Чу, че жената срещу нея започна да говори, но не слушаше. Макар да чувстваше, че не е справедливо, тя обвиняваше и нея за тази вест.
Изправи се, изобрази една насилена усмивка и тръгна към вратата. Ръцете й бяха влажни. Чу, че Ан я последва и извика името й, но дори не се обърна. Прекоси приемната на клиниката с равномерни крачки и излезе в болничния коридор.
На първия етаж осъзна, че е заобиколена от забързани тълпи, които влизаха и излизаха. Анонимността й неочаквано успокои смута и вълнението в душата й. Срещу информационното гише имаше пейка и тя седна за малко. Пое си дълбоко дъх. Трябваше да реши какво да прави после. Беше обещала на Сю да отиде в гинекологичната клиника и да си запази час при онколога, но докато седеше, почувства необходимост да си поговори с някого. Помисли си за Роджър и се запита дали срещата му не беше свършила.
Административната зона се намираше наблизо и когато свързващата врата се затвори зад гърба й, Лори осъзна, че предпочита тишината пред хаоса на болничния коридор. Обувките й не издаваха никакъв шум по килима. Като се опитваше да не мисли за тиктакащата бомба във всяка своя клетка тя тръгна към офиса на Роджър. Една от секретарките я позна и се усмихна: