Забранената египтология (Загадъчните знания и високите технологии на фараоните)
- Автор: Ерчиван Ердоган
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Год: «Дилок»
- Переводчик: Светослав Коев
- Жанр: История
Электронная книга - «Забранената египтология (Загадъчните знания и високите технологии на фараоните)». Краткое содержание книги:
Възходът на древен Египет към висока култура всъщност трябва да е протекъл доста по-различно, отколкото научните среди днес продължават да твърдят. Съвсем очевидно античните учени от различни точки на земното кълбо са разполагали с невероятни и загадъчни познания. Съществуват доказателства, че не само мореплаването е на възраст 60 000 години, но че употребата на уранова руда, електричество, микроскопи, летателни апарати, дори и гениите експерименти не са били безизвестни за тях. Не само египтолози, но и сътрудници на NASA добре знаят, че по всяка вероятност в центъра на Голямата пирамида е имало източник на радиоактивна енергия с не по-малка сила от ядрен заряд!
Смущаващото в случая е по-скоро това, че официалната египтология е добре запозната с фактите, но мълчи. Защо?
В специализираната си книга немският журналист изследовател Ердоган Ерчиван разказва съдържателно и много вълнуващо за забележителните събития и обрати, белязали развитието не само на Египет, но и на целия древен свят.
Възможно ли е изобщо античните хора без чужда помощ, само със собствени ресурси, да реализират научни резултати и заключения, близки до постиганите с най-съвременни технологии?
Защо откритите при пълна секретност четвърта и пета камера в Голямата пирамида остават недостъпни за обществеността? Защо от новооткритите подземни тунели и лабиринти се интересуват военни, а не египтолози?
Инсайдери разказват за античен подземен град под платото Гиза и за мистериозен ядрен реактор в тялото на Голямата пирамида.
Защо най-важните открития са пазени в тайна от египтолозите?
Първата доказана скица на луна на Венера идва от 1672 г., когато астрономът Джовани Доменико Касини (1625–1712) имал възможност в продължение на около десет минути да наблюдава едно небесно тяло в близост до Венера. На 18 август 1686 г. в продължение на петнадесет минути отново наблюдавал същата гледка. В своите скици Касини ни съобщава, че луната горе-долу обхващала една четвърт от Венера и била с диаметър от около 3000 километра. По-нататък астрономът ни информира, че отдалечението на луната от планетата възлизало на три пети от диаметъра на Венера и имала същите фази като на самата Венера.
Двадесет и осем години по-късно след смъртта на Касини, на 23 октомври 1740 г. отново е забелязана една «Луна на Венера». Този път това е направено от британския астроном Джон Шорт, който имал на разположение тази гледка в продължение почти на цял час. Той също пресмята огромният диаметър от 4108 километра.
Деветнадесет години по-късно най-после и германският астроном Андреас Майер също имал възможността от бранденбургската Грайфсвалд да наблюдава тази луна в продължение на половин час. След като и астрономи на френското Дружество Лимог през 1761 г. успели също да регистрират няколко пъти обекта, датчанинът Кристиан Хурбау е последният, който през 1768 г. имал щастието да го наблюдава. След това той изчезна безследно в продължение на около 120 години и чак през 1886 г. се появява отново. Астрономът Хузиър е този, който я кръсти на египетската Богиня «Неит». «Неит» обаче се показа само още веднъж; през 1892 г., и то на прочутия астроном Едуард Е. Бърнард, който откри петата Луна на Юпитер. Оттогава «Неит» отново изчезна и въпреки астрономическата дейност по издирването й до днес не се е показвала.
Вероятно се касае за чуждо небесно тяло, което може би ще се появи отново в нашата Слънчева система през 2012 година. 22 декември 2012 г. е датата, с която започващият с 11 август 3114 година пр. Хр. («Раждането на Венера») календар на маите завършва.
Откъде обаче догоните ще са познавали космическо тяло, след като не са притежавали никакви технически измервателни инструменти?
Още преди най-малко 1000 години догоните били добре осведомени не само за Луната на Венера «Неит», но също така и за истинските природа и качества на системата Сириус. Когато френската етноложка д-р Жермен Дитерлен и антропологът Марсел Гриол ги посещават между 1931 и 1946 г. в африканско Мали, жрицата Инекузу Доло, жрецът Манда, жрецът Йебене, както и старейшината на селото Онгно Лоу Доло, съобщили на слисаните европейски учени, че на всеки шестдесет години народът им празнувал един Ритуал за обновяване на света, който те наричали «празникът-Сигуи» (празникът на Сириус). Най-изумителното в този празник е митологичната му предистория и свързаното с него знание на едно сравнително примитивно бушменско племе. Странно, но догоните били запознати също толкова добре и със спътника на Сириус, както и с планетната система, макар тази звезда не само да е напълно невидима за човешкото око, но не може да бъде открита и с обикновени уреди. Особеното е, че това комплицирано знание на догоните и на древните египтяни изглежда се съдържа в постройката в Нюгрендж.
Например някои от монолитите на Нюгрендж са нашарени със зигзагообразни линии и освен това имат релефни гравюри. В основния си чертеж на Нюгрендж професор О’Кели особено набляга на тези обработени камъни.
Днес обаче, след повече от тридесет години, възниква въпросът какво са искали да отбележат строителите със странната си обработка на камъка. След дълги проучвания Хорст Си може би успява да даде приемлив отговор:
«В досегашната литература камъните бяха така преброявани, че номерираният 8-ми блок бе този, който се огрявал за 17 минути от светлина през деня на зимното слънцестоене. Тази номерация е напълно произволна. Би било много по-смислено, този камък да се отбележи като номер 1 и той — истинската светлинна и блестяща точка в иначе мрачната вътрешност на монумента. — да бъде разглеждан като Слънцето, респ. като мястото на Слънцето. Следователно този камък трябва да бъде маркиран като 1-ви номер, от него трябва да започва броенето. Тогава ще се получи следната последователност: 1 Слънце; 5 Меркурий; 6 Венера; 7 Земя; 9 Марс; 12 Юпитер; 14 Сатурн; 16 Уран; 18 Нептун; 19 Плутон«.
Според казаното още през каменната ера неизвестните строители на Нюгрендж са познавали всичките планети от нашата Слънчева система и съзнателно са ги изобразили в една изработена от камък композиция. При това планетата Уран е открита едва през 1781 г. от изселилия се в Англия германски астроном Фридрих Хершел, а последната в редицата планета Плутон — чак през 1930 г. от тогава едва двадесет и четири годишния британец Клайд Томбог. Странното е че това, което ние открихме едва през 1930 година за нашата Слънчева система, за хората от каменната ера изглежда не е било нещо ново. Дори ако нашите археолози можеха да се занимават единствено с това да спорят — те биха се препънали в собствените си твърдения! Всъщност вземайки под внимание намиращите се върху монолитите спирални мотиви и Пи, в своите изчисления Хорст Си относително детайлно и разбираемо за всеки показва, че тук, в тази каменна сграда, с правдив мащаб е изобразена нашата Слънчева система. И това се случва напълно независимо от мерните единици лакът, ярд, метър и т. н. На фона на тази очевидност той повдига един относително важен въпрос към ученото съсловие, на който обаче сам и отговаря: