Бесове

Никой не би казал, че е грозен, но лицето му не се хареса на никого. Главата му е удължена към тила и сякаш сплесната отстрани, тъй че лицето му изглежда остро. Челото му е високо и тясно, но чертите на лицето са дребни; остър поглед, носле — малко и заострено, дълги и тънки устни. Изразът на лицето му е сякаш болезнен, но това е само външно. Има някаква суха гънка на бузите и около скулите, което го прави да изглежда като оздравяващ след тежка болест. Той обаче е напълно здрав, силен и дори никога не е боледувал.

Ходи и се движи твърде бързо, но за никъде не бърза. Изглежда, като че ли с нищо не може да бъде смутен; при всички обстоятелства и в какъвто и да било кръг си остава все същият. Самодоволството му е голямо, но самият той просто не го забелязва.

Говори бързо, припряно, но същевременно самоуверено и не си търси думите. Въпреки припрения му вид мислите му са спокойни, ясни и категорични — и това особено бие на очи. Изговорът му е удивително ясен: думите му се ронят като едри, добре заоблени зрънца, винаги подбрани и винаги на услугите ви. Отначало това се харесва, но после почва да отблъсква, и именно заради тоя прекалено ясен изговор, заради тоя низ от вечно готови думи. Започва някак да ви се струва, че самият му език в устата трябва да има някаква особена форма, да е някак необикновено дълъг, тънък, ужасно червен и с изключително остро връхче, което непрестанно и съвсем неволно се върти.

Та тъкмо този млад човек беше нахълтал сега в гостната и което е право, и досега ми се струва, че беше почнал да говори още от съседната стая и говорейки, беше влязъл. Той тутакси се озова пред Варвара Петровна.

— … Представете си, Варвара Петровна — нижеше той като мъниста, — влизам и мисля да го заваря тук още отпреди четвърт час; час и половина, откак е пристигнал; намерихме се у Кирилов; преди половин час тръгна право насам и каза и аз да съм дойдел след четвърт час…

— Кой това? Кой ви каза да дойдете тук? — разпитваше Варвара Петровна.

— Кой, Николай Всеволодович! Ама вие наистина ли чак сега научавате? Но поне багажът му отдавна трябваше да е пристигнал, как тъй не са ви казали? Излиза, че аз пръв ви известявам. Би могло обаче да се прати да го потърсят, но впрочем самият той сигурно веднага ще се появи и струва ми се, в един момент, който тъкмо отговаря на някои негови очаквания и, поне доколкото мога аз да съдя, на някои негови пресмятания. — Тук той обходи с поглед стаята и особено внимателно се спря на капитана. — Ах, Лизавета Николаевна, колко се радвам, че ви срещам още в първия миг, много се радвам да ви стисна ръката — бързо се впусна той към нея, за да поеме протегнатата ръчица на весело усмихнатата Лиза, — и доколкото забелязвам, многоуважаемата Прасковя Ивановна също не е забравила, струва ми се, своя „професор“ и дори не му се сърди, както винаги му се сърдеше в Швейцария. Е, как са тук краката ви, Прасковя Ивановна, и правилно ли ви осъди швейцарският консилиум на родния климат?… Как, моля? Компреси? Трябва да е много полезно. Но как съжалявах, Варвара Петровна (бързо се обърна той отново), че не можах да ви заваря тогава в странство и лично да ви засвидетелствам уважението си, при това толкова неща имах да ви съобщя… Аз уведомявах тук моя старец, но той по обичая си, струва ми се…