Бесове
- Автор: Достоевский Федор Михайлович
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцел Райчев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Бесове». Краткое содержание книги:
Ето и самото събитие така, както то е разказано от евангелиста Лука (8, 32–36): „А там по рътлината пасеше голямо стадо свини; бесовете Го молеха, да им позволи да влязат в тях. И им позволи. Като излязоха бесовете от човека, влязоха в свините; и сурна от стадото низ стръмнината в езерото и се издави. Свинарите, като видяха станалото, избягаха, та разказаха в града и околността. И излязоха да видят станалото; и като дойдоха при Иисуса, намериха човека, от когото бяха излезли бесовете, седнал при нозете Иисусови, облечен и със здрав разум; и се изплашиха. А ония, които бяха видели, разказаха им, как се спаси бесният.“
Ако не се търси пълно съвпадение, буквален аналог, а само много повече говореща символика, според известния руски философ Бердяев революцията (голямата) в Русия досущ напомня за историята с бесовете, излезли от един и вселили се в други — така Достоевски е предусетил и предвидял онова, което ще стане десетилетия след него. Тежко на обзетите от бесовете и блазе на онези, които са се освободили от тях.
Разказвачът изведнъж прекъсна и понечи да се обърне към Лебядкин, но Варвара Петровна го спря; изпаднала беше в истинска екзалтация.
— Свършихте ли? — попита тя.
— Не още; за да бъде пълна картината, бих искал, с ваше позволение, да поразпитам за туй-онуй този тук господин… Сега ще видите каква е работата, Варвара Петровна.
— Достатъчно, после, спрете за малко, моля ви. О, колко добре направих, че ви позволих да говорите!
— И забележете, Варвара Петровна — оживи се Пьотър Степанович, — би ли могъл одеве Николай Всеволодович да ви обясни всичко това в отговор на вашия, може би прекомерно категоричен въпрос.
— О, да, прекомерно!
— И не бях ли прав, казвайки, че в известни случаи на трети човек му е много по-лесно да обясни, отколкото на самия заинтересован!
— Да, да… Но в едно сте сгрешили вие и със съжаление виждам — продължавате да грешите.
— Нима? В какво?
— Виждате ли… Впрочем може би ще седнете, Пьотър Степанович.
— О, както ви е угодно на вас, аз наистина се поизморих, благодаря ви.
Той моментално дръпна едно кресло и го обърна тъй, че се озова до масата между Варвара Петровна и Прасковя Ивановна, с лице към господин Лебядкин, от когото не сваляше очи нито за миг.
— Грешката ви е там, че наричате всичко това „чудачество“…
— О, ако е само това…
— Не, не, почакайте — спря го Варвара Петровна, явно готвейки се много и с увлечение да говори. В мига, в който го забеляза, Пьотър Степанович целият се превърна във внимание.
— Не, това е било нещо по-висше от чудачество и аз ви уверявам, нещо свято дори! Човек, горд и рано оскърбен, стигнал до онази „присмехулност“, която вие тъй сполучливо споменахте — с една дума, принц Хари, както великолепно го сравни тогава Степан Трофимович и което би било съвсем вярно, ако не приличаше повече на Хамлет, поне аз тъй мисля.
— Et vous avez raison156 — прочувствено и с тежест се обади Степан Трофимович.
— Благодаря ви, Степан Трофимович, на вас съм ви особено благодарна и тъкмо за всякогашната ви вяра в Nicolas, във възвишеността на неговия дух и на призванието му. Вие поддържахте тази вяра и у мен, когато съм падала духом…
— Chère, chère… — и Степан Трофимович понечи да пристъпи напред, но се спря, схващайки, че е опасно да я прекъсва.
156
И имате право (фр.).