Криптата на флорентинеца

15.

Докато напускаме „Улуърт“, почти не си говорим. Пол върви малко пред мен и дистанцията е достатъчна, за да си мислим всеки за своето. В далечината виждам камбанарията на катедралата. Край подножието й се спотайват полицейски коли като жаби, изчакващи в подножието на дъб да отмине бурята. Отслабващият вятър люшка загражденията от жълта найлонова лента. Белотата сигурно вече е погълнала окончателно снежния отпечатък на Бил Стийн.

Когато пристигаме в общежитието, Чарли е буден, но се готви пак да си ляга. Успял е да почисти общата стая, да подреди на спретнати купчинки разхвърляните листове и писма. Мъчи се с работа да прогони спомена за видяното в линейката. След като поглежда часовника си, той се навъсва неодобрително, но е твърде уморен, за да ни се кара. Стоя и слушам как Пол разказва какво видяхме в музея. Знам, че Чарли ще настои да повикаме полиция. Но щом обяснявам, че сме открили писмата сред книжата на Стийн, той явно се отказва от тази идея.

Двамата с Пол минаваме в спалнята и мълчаливо се преобличаме, после си лягаме. Докато лежа и си припомням с какво вълнение в гласа описваше Къри, внезапно ми хрумва нещо, което проумявам за пръв път. Макар и за кратко, в отношенията им е настанал миг на покой и съвършенство. Къри така и не бе успял да разбере „Хипнеротомахия“, докато в живота му не навлезе Пол, за да разгадае онова, което не схващаше Къри — и тъй двамата да го споделят. А Пол винаги бе желал толкова много неща, докато в живота му не навлезе Ричард Къри, за да му покаже какво не е имал — и тъй двамата да го споделят. Като Дела и Джеймс от стария разказ на О’Хенри — Джеймс, който продава златния си часовник, за да купи на Дела четки за коса, а Дела продава косата си, за да купи на Джеймс верижка за часовника — даровете и саможертвите им си пасват идеално. Но този път сюжетът е по-щастлив. Всеки се нуждае единствено от онова, което може да му дари другият.