Криптата на флорентинеца
- Автор: Колдуел Йън, Томасън Дъстин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Криптата на флорентинеца». Краткое содержание книги:
Пол изтичва към таблото на стената. Когато дръпва шалтера, някъде избучава двигател и голямата врата започва да се издига.
— Стига толкова — казвам аз, когато виждам, че процепът е достатъчен, за да се проврем.
Но Пол поклаща глава и вратата продължава да се вдига.
— Какво правиш?
Процепът се разширява дотолкова, че разкрива пред нас изглед към цялата южна част на студентското градче. За секунда съм поразен от красотата и пълната безжизненост на тази гледка.
Изведнъж Пол тласва обратно ръчката и вратата започва да се затваря.
— Давай! — крещи той.
Втурва се от стената към отвора и аз тромаво побягвам след него, опитвайки да легна по гръб. Пол ме изпреварва. Търкулва се под вратата и ме издърпва точно преди металът тежко да се блъсне в бетонния под.
Изправям се задъхан. Когато тръгвам по посока на нашето общежитие, Пол ме дръпва назад.
— Ще ни видят отгоре. — Той посочва прозорците от западната страна на сградата. Оглежда пътя на изток и добавя: — Натам.
— Добре ли си? — питам аз, крачейки подир него.
Той тръсва глава и ние продължаваме да се тътрим през снежната нощ, все по-далеч от общежитието и полицията. Вятърът се вмъква под яката ми и вледенява струйките пот. Когато поглеждам назад, всички общежития в далечината са почти съвсем тъмни. Нощта е обгърнала цялото студентско градче. Греят само прозорците в музея на изкуствата.
Продължаваме на изток към Проспект Гардънс — вълшебна ботаническа страна в центъра на градчето. Ниските пролетни насаждения са обсипани с бяло и почти не се виждат, но американските букове и ливанските кедри стоят над тях като ангели пазители, разперили клони, за да поемат товара на снега. По една от страничните улици минава полицейска кола и ние ускоряваме крачка.
Мислите ми са несвързани, умът ми се бори да осъзнае видяното преди малко. Може би Тафт е ровил из документите в бюрото на Стийн, за да изтрие всяка следа от връзките между двамата. Може би той е повикал полицията. Поглеждам Пол и се питам дали не си задава същите въпроси, но лицето му е непроницаемо.
В далечината новият музикален факултет подава признаци на живот.
— Можем да влезем за малко там — предлагам аз.
— Къде?
— Залата за репетиции в сутерена. Докато суматохата стихне.
Докато наближаваме, из въздуха се носят откъслечни ноти. Нощните птици са дошли в сградата „Улуърт“ да репетират на спокойствие. Покрай парка минава нова полицейска кола, разпръсквайки по тротоара смес от киша и каменна сол. Заставям се да крача още по-бързо.
Строежът на „Улуърт“ приключи съвсем наскоро и сградата, която излезе от строителните скели е твърде любопитна — същинска крепост отвън, но стъклена и крехка отвътре. Преддверието лъкатуши като река през музикалната библиотека и аудиториите на първия етаж, като се извисява цели три етажа чак до остъкления покрив. Вятърът завистливо вие наоколо. Пол отключва входа на сградата със студентската си карта и задържа вратата, докато вляза.
— Накъде? — пита той.
Водя го към най-близкото стълбище. Откакто откриха сградата, с Джил сме идвали тук на два пъти — все в събота вечер след сериозно пиене. Втората жена на баща му настоявала Джил да се научи да свири нещо от Дюк Елингтън, също както баща ми държеше да науча нещо от Арканджело Корели, тъй че общо ни се събират осем години уроци по пиано без почти никакъв резултат. Идвахме, слагахме бутилките върху вехтия роял и Джил дрънкаше немилосърдно „Първият влак“, после аз изсвирвах някакво смътно подобие на „Ла Фолиа“ и се преструвахме, че следваме ритъм, който и двамата изобщо не бяхме научили.
Двамата с Пол се тътрим по коридора в сутерена и откриваме, че само едно пиано още е в действие. Нейде в дъното някой свири „Рапсодия в синьо“. Вмъкваме се в малко звукоизолирано студио и Пол се настанява на табуретката пред пианото. Гледа клавишите — за него също тъй тайнствени както компютърната клавиатура — без да ги докосва. Луминесцентната лампа на тавана почва да пращи, после изгасва. Все едно.
— Не мога да повярвам — казва най-сетне той с дълбока въздишка.
— Защо са го направили? — питам аз.
Пол плъзва нокът по един от клавишите. Имам чувството, че не е чул въпроса, затова го повтарям.