Криптата на флорентинеца
- Автор: Колдуел Йън, Томасън Дъстин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Криптата на флорентинеца». Краткое содержание книги:
Освен окончателното ми скъсване със скаутите, от този случай произлязоха само две неща. Първо, сприятелих се с Уили Карлсън, чийто слаб мехур се оказа чиста лъжа, за да ме изгонят първия път. Как да не го харесаш? И второ, майка ми ме подложи на една строга лекция, чийто смисъл проумях едва през последната си година в Принстън. Тя не възразяваше срещу първия ред на алтернативния вариант, макар че, строго погледнато, бях изхвръкнал от лагера тъкмо заради липса на уважение към старите хора. Нахока ме заради странната мания, изразена във втория ред.
— Защо сребро и злато? — попита тя, седнала срещу мен в малката задна стаичка на книжарницата, където държеше излишните запаси от книги и старите документи.
— Не те разбирам — казах аз.
На стената висеше стар календар от музея на изкуствата в Кълъмбъс, отворен на месец май, с картина на Едуард Хопър, която изобразяваше самотна жена, седнала на леглото си. Кой знае защо, не можех да откъсна очи от нея.
— Защо не шише с фойерверки? — попита майка ми. — Или лагерни огньове?
— Защото не вършат работа. — Спомням си, че изпитах досада; отговорът ми се струваше очевиден. — Последната дума трябваше да се римува с когато.
— Чуй ме, Том. — Тя ме хвана за брадичката и завъртя главата ми, за да я погледна. Косата й изглеждаше златна, досущ като косата на жената от картината на Хопър. — Това не е естествено. Момче на твоята възраст не може да се интересува от сребро и злато.
— И аз не се интересувам. Много важно!
— Важно е, защото всяко желание има своя цел.
Звучеше ми като поучение от неделното училище.
— Това пък какво означава?
— Означава, че хората често прахосват живота си в желание за неща, които не са им потребни. Светът ги подлъгва да насочат обичта си натам, където не й е мястото. — Тя оправи яката на лятната си рокля, после седна до мен. — За да бъдеш щастлив, стига само да обичаш каквото трябва и колкото трябва. Не пари. Не книги. Хора. Възрастните, които не разбират това, никога не намират удовлетворение. Не искам и ти да станеш такъв.
Така и не разбрах защо толкова държеше правилно да насочвам страстите си. Само кимнах със сериозна физиономия, обещах никога повече да не пея за скъпоценни метали и усетих, че майка ми се успокои.
Но скъпоценните метали изобщо не бяха проблем. Сега осъзнавам, че майка ми водеше далеч по-голяма война, мъчеше се да ме спаси от нещо много по-лошо — да стана като баща си. За нея увлечението му по „Хипнеротомахия“ бе въплъщение на погрешно насочените страсти и тя се бореше с това увлечение до последния му ден. Според мен вярваше, че неговата обич към книгата не е нищо друго, освен извращение на обичта към съпругата и семейството. Нито сила, нито разум можеше да промени положението и навярно разбирайки, че е загубила битката за живота на баща ми, тя пренасочи сражението към мен.
Не смея да кажа доколко изпълних обещанието си. Упорството на момчетата да продължават с детинските грешки навярно е неразбираемо за жените, които още от малки се научават на примерно поведение. През цялото ми детство у дома имаше монопол на грешките и монополистът бях аз. Не си и представях мащаба на грешката, срещу която ме предупреждаваше майка ми, чак докато не ме сполетя нещастието да я допусна. По това време обаче не семейството ми, а Кати щеше да страда от нея.
Дойде януари и след първата гатанка на Колона се появи втора, после трета. Пол знаеше къде да ги търси, след като бе открил една закономерност в „Хипнеротомахия“: главите циклично нарастваха от пет или десет страници до двайсет, трийсет, дори четирийсет. Късите глави идваха по три-четири една след друга, дългите бяха по-самотни. Когато изобразихме графично данните, пролича, че дългите периоди на ниска интензивност се прекъсват от резки скокове в дължината на главите, създавайки визуален профил, който нарекохме „пулс на Хипнеротомахия“. Тази схема продължаваше до средата на книгата, след което започваше странна, монотонна последователност и нито една глава не надхвърляше единайсет страници.
Използвайки първия ни успех с Моисей и рогата, Пол бързо разбра какво означава това: всяка поява на самотна дълга глава поднасяше гатанка; след това решението на гатанката се използваше като ключ към следващата поредица от кратки глави и разкриваше новата част от посланието на Колона. Пол предположи, че втората половина от книгата вероятно е само пълнеж, както и встъпителните глави на първата — чиста заблуда за поддържане на представата за цялостно повествование в един разпокъсан текст.