Бебето на Розмари
- Автор: Левин Айра
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ралица Ботева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Бебето на Розмари». Краткое содержание книги:
Той стана и тръгна към вратата.
— Искам да видя рамото ти — каза тя.
Той спря и се обърна.
— Искам да видя рамото ти — повтори тя.
— Майтапиш ли се?
— Е — каза тя. — Дай да го видя. Лявото рамо.
— Добре — каза той, след като я изгледа. — Както кажеш, мила. Той разкопча яката на синята си риза с къси ръкави и я изхлузи през глава. Отдолу беше с бяла тениска.
— Обикновено предпочитам да го правя с музикален съпровод — каза той и съблече фланелката. Приближи се до леглото, наведе се и показа на Розмари лявото си рамо. Не беше белязано. Имаше само едва забележим белег от пъпка или цирей. Показа й другото си рамо, гърдите и гърба си.
— Толкова мога без подходящо осветление — каза той.
— Добре — каза тя.
— Сега въпросът е — ухили се той — дали да си облека ризата, или да изляза така и да направя такъв кеф на Лора-Луис, че да ме помни цял живот.
Гърдите й се пълнеха с мляко и се наложи доктор Сейпърстайн да й покаже как да ги изстисква с помощта на гумена помпа за кърма, която й напомняше на автомобилна тромба. Няколко пъти на ден Лора-Луис или Хелън Уийс, или изобщо който беше там й донасяше помпата, заедно с градуирана чашка, в която да събира кърмата. От всяка гърда изстискваше по шейсет-седемдесет грама рядка бледозелена течност, която съвсем леко намирисваше на корени от танис. Тази манипулация беше последното неопровержимо доказателство за липсата на бебето. Когато изнасяха помпата и чашката от спалнята, тя се облягаше на възглавниците и се чувстваше толкова съсипана и самотна, че нямаше сили дори да се разплаче.
Джоан, Елиз и Тайгър дойдоха да я видят и веднъж разговаря с Брайън по телефона. Пристигнаха много цветя — рози, карамфили и една жълта азалия в саксия от Алън, от Майк и Педро и от Лу и Клодин. Гай купи нов телевизор с дистанционно управление и го постави срещу леглото й. Тя гледаше телевизия, ядеше послушно и вземаше хапчетата, които й даваха.
Пристигна и едно съболезнователно писмо от Мини и Роман. И двамата бяха написали по една страница. Писмото беше от Дубровник. Постепенно шевовете престанаха да я болят.
Една сутрин, две или три седмици след раждането, й се стори, че чува бебешки плач. Тя изключи звука на телевизора и се заслуша. Плачът беше съвсем слаб и далечен. Или само си въобразяваше? Тя се измъкна от леглото и изключи климатичната инсталация.
Влезе Флорънс Гилмор с помпата и чашката.
— Не чуваш ли някакво бебе да плаче? — попита я Розмари.
И двете се заслушаха.
Да, сега се чуваше по-ясно. Бебето плачеше.
— Не, скъпа, нищо не чувам — каза Флорънс. — Хайде, лягай си. Нали знаеш, че не бива да ставаш? Ти ли изключи климатичната инсталация? Не трябваше. Днес е ужасно. Хората навън направо ще пукнат, толкова е горещо.
Същия следобед пак го чу и, незнайно защо, от гърдите й закапа мляко…
— Някакво ново семейство се е нанесло — каза същата вечер Гай, без всякаква връзка с разговора им. — Горе на осмия етаж.
— И те имат бебе — каза тя.
— Да. Откъде разбра?
Тя го изгледа за миг.
— Чух, че плаче — обясни тя.
Чу го и на следващия ден. И на по-следващия.
Спря да гледа телевизия и през цялото време лежеше с книга в ръце и се преструваше, че чете, а всъщност само слушаше, слушаше…
Не беше на осмия етаж. Беше си точно тук, на седмия.
Доста често й донасяха помпата и чашката няколко минути, след като беше чула плача. И бебето спираше да плаче няколко минути, след като вземеха млякото й.
— Какво правите с млякото? — попита тя Лора-Луис една сутрин, като й подаде помпата и чашката с почти двеста грама мляко.
— Ами хвърляме го, естествено — рече Лора-Луис.
Тя каза:
— Чакай малко — и понечи да пусне в чашката лъжичката, с която си беше разбъркала кафето.
— Недей така — измърмори Лора-Луис, като рязко дръпна чашката и взе лъжицата с ръката, в която държеше помпата.
— Какво значение има? — попита я Розмари.
— Просто не обичам бъркотиите и това е — сопна се Лора-Луис.
Втора глава
Живо беше.
И беше в апартамента на Мини и Роман.
Там го държаха, хранеха го с нейното мляко и, моля ти се, Господи, се грижеха за него, защото, доколкото си спомняше от книгата на Хъч, първи август за тях беше голям празник. Наричаха го „Ламас“ или „Лемас“ и го отбелязваха със специални маниашки ритуали.