Стари шкипер Вицлипуцли.
Ти, приятелю, не чу ли?
Погледни, към теб се носят
стадо печени акули.
Антон мълчаливо дръпна лодката.
— Ей, ей! — развика се Пашка и се хвана за борда.
— Защо печени? — попита Анка.
— Не зная — отвърна Пашка. Всички се измъкнаха от лодката. — Но нали е хубаво? Стадо печени акули.
Те започнаха да изтеглят лодката на брега. Краката им затъваха във влажния пясък, целият покрит с изсъхнали борови иглички и шишарки. Лодката беше тежка и хлъзгава, но те я измъкнаха до самата кърма и спряха задъхани.
— Крака си премазах — каза Пашка и взе да си оправя червената превръзка на главата. Той внимаваше възелът на превръзката да бъде точно над дясното ухо, както у дългоносите ирукански пирати. — Животът пет пари не струва, хей! — заяви той.
Анка съсредоточено си смучеше пръста.
— Убоде ли се? — попита Антон.
— Не. Одрасках се. Някой от вас е с такива нокти…
— Я покажи!
Тя го показа.
— Да — каза Антон. — Травма. Е, какво ще правим?
— На ра-а-мо и покрай брега — предложи Пашка.
— Защо тогава трябваше да слизаме от лодката? — каза Антон.
— На лодка и баба знае — обясни Пашка. — А по брега: първо, има тръстики, второ — урви, трето — вирове. С шарани. И сомове има.
— Стада печени сомове — каза Антон.
— А ти къпал ли си се във вир?
— Къпал съм се, разбира се.
— Не съм виждал. Не ми се е случвало да видя.
— Ти много неща не си виждал.
Анка се обърна с гръб към тях, вдигна арбалета и стреля в един бор на двайсетина крачки. Посипа се кора.
