Нощна звезда
- Автор: Ноэль Алисон
- Серия: Immortals #5
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: СофтПрес
- ISBN: 978-954-685-971-6
- Переводчик: Яна Маркова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Нощна звезда». Краткое содержание книги:
Преобразената Хевън омагьосва съучениците си със своята мистична красота и се превръща в новата звезда в училището. Тя планира да отмъсти на Джуд и Евър за злополучната смърт на Роман, а новопридобитата й сила се оказва много по-голяма, отколкото всички предполагат.
Междувременно в Съмърленд Евър зърва кадри от предишния си живот на робиня в Юга и разбира, че Деймън крие тайни за тяхното общо минало — тайни, заради които се усъмнява, че любимият й векове наред си е служил с измама, за да я спечели. Дали Джуд не е истинската й любов — онзи, който вечно трябва да се бори за нея и не престава да я обича? Ако потърси близостта му, може би ще разбере…
Евър трябва да избира, ето защо се обръща към своята нощна звезда с молбата да й разкрие истината…
Провираме се през струите на поройния дъжд, който не спира дори за секунда. Дрехите ни скоро прогизват, а косите ни залепват по лицата и вратовете. Навлизаме все по-навътре в тази неприветлива, непозната територия.
Калта вече стига до коленете ни, когато аз си припомням нещо, което ми направи впечатление миналия път. Дръпвам Деймън за ръката и му подвиквам:
— Затвори очи и се опитай да материализираш нещо, няма значение какво. Не, всъщност пробвай да проявиш нещо полезно, например чадър или дъждобран… Побързай!
Той ме поглежда и съзирам какво иска да материализира… нещо, от което определено нямаме никаква полза, но пък е красиво. Лале. Едно-единствено червено лале. То обаче остава само в ума му. Отказва да се появи пред очите ни.
— Мислех, че е така само при мен… — Припомням си онзи ужасен, потискащ и толкова тежък момент от живота си, когато за първи път се озовах тук. — Тогава бях толкова объркана, че си помислих, че това място съществува заради мен. Че… може би е физическа проява на вътрешното ми състояние. — Чувствам се неловко, че споделям това с него.
Каня се да пристъпя напред, когато Деймън протяга ръка и ме спира. Проследявам погледа му и посоката, в която сочи показалецът му. Ахвам от изненада. Насред сивкавото кално блато, само на няколко крачки от нас стои възрастна жена. Дългата й бяла коса се спуска на мокри кичури върху тънка сива туника и стига до кръста й. Обута е в сиви памучни панталони, а на краката си носи високи гумени ботуши в убит кафяв цвят. Пристъпва прегърбена през гъстата кал и рови с пръсти из нея. Устните й се движат неспирно, сякаш нашепва заклинание. С Деймън се взираме в нея, изпълнени с недоумение. И двамата се чудим как така не сме я забелязали досега.
Не знаем как да постъпим и дали изобщо да предприемаме нещо. Нямаме представа какво да й кажем, ако и тя ни забележи. Засега обаче старицата не ни обръща никакво внимание, съсредоточена е изцяло върху заниманието си — не че схващаме какво е то. Известно време мълчаливо я наблюдаваме. После жената спира да копае, изважда отнякъде малка сребриста лейка и започва да полива и без това подгизналата земя.
Едва когато се обръща с лице към нас, установявам колко е стара всъщност. Кожата й е толкова тънка, че изглежда прозрачна, ръцете й са възлести и покрити със старчески петна, а кокалчетата им сякаш ще изскочат. Очите й с цвета на избледнял син деним сълзят. Затулени са от пердета и сякаш не могат да се фокусират в определена точка. Въпреки това няма никакво съмнение, че са вперени в мен.
Пръстите й се разтварят и лейката пада на земята до краката й. Старицата не обръща внимание на жвакащия звук, с който блатото хищно поглъща съдинката. Бавно вдига ръка и ме посочва с треперещия си показалец:
— Ти!
Деймън минава пред мен, за да ме прикрие.
Не че това променя нещо. Погледът й остава все така сигурен, а пръстът — все така насочен към мен.
— Наистина си ти. Чакаме те от толкова отдавна…
Деймън ме побутва с лакът и ми прошепва през зъби:
— Евър, не я слушай! Затвори очи и си представи портала — веднага!
И двамата опитваме, но не се получава. Явно няма да се измъкнем толкова лесно. В тази част на Съмърленд не действа никаква магия, включително материализирането. Деймън ме побутва по рамото, а когато не реагирам, сграбчва ръката ми и ме дръпва след себе си. Подканя ме да тичам, но в тази кал е невъзможно. Падаме и затъваме, помагаме си един на друг. Не сме красива гледка, но това няма значение в момента. Трябва бързо да излезем от тресавището, да се доберем до коня си и да се разкараме оттук.
Да се отдалечим възможно най-много от гласа, който продължава да ни преследва…
Да ни се подиграва…
Да повтаря един и същи рефрен:
От калта ще се надигне
и ще полети нагоре към небето мълчаливо.
И ти така ще се издигнеш, ще политнеш…
Трийсета глава
В момента, в който минаваме през вратата, се оглеждаме за Хевън. Тя обаче ни съзира първа.
Забелязвам реакцията й с периферното си зрение и се обръщам към нея. Тя застива на място, спира да говори, спира да се движи… сякаш спира дори да диша и да примигва. Остава така, със зяпнала уста и широко отворени очи.
Смятала е, че съм мъртва.
Смятала е, че Джуд е мъртъв, защото го остави умиращ на пода.
Сега обаче разбира, че нещата съвсем не се развиват според плана й.