Книга на илюзиите
- Автор: Остър Пол
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ангел Игов
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Книга на илюзиите». Краткое содержание книги:
За колко филма става дума?
Четиринайсет. Единайсет пълнометражни, по деветдесет минути или повече, и още три под един час.
Предполагам, че е зарязал комедиите?
„Вести от Антисвета“, „Балада за Мери Уайт“. „Пътешествия в скрипториума“, „Засада край Самотната скала“. Това са някои от заглавията. Не звучат много забавно, нали?
Не, май трудно биха минали за комедии. Но не са и прекалено мрачни, надявам се?
Зависи какво влагаш в думата. Аз не ги намирам за мрачни. Сериозни, да, и често доста странни, но не мрачни.
Какво влагаш в думата „странен“?
Филмите на Хектор са до крайна степен интимни, със забавен ритъм, с приглушени тонове. Но винаги го има този фантастичен елемент, който ги пронизва, някаква чудата поезия. Нарушил е много от правилата. Правил е неща, които не се очаквали от един режисьор.
Например?
Разказвач, например. Разказването в киното се смята за слабост — знак, че образите не работят; но Хектор го използва безрезервно в много от филмите си. В един от тях, „История на светлината“, няма нито дума диалог. Разказ като разказ от начало до край.
Какво още е сбъркал? Сбъркал нарочно, имам предвид.
Останал е извън примката на комерса, а това означавало, че може да работи без задръжки. Хектор използвал свободата си, за да експериментира с неща, до които другите режисьори не си и помисляли да се докоснат, особено през четирийсетте и петдесетте. Голи тела. Откровен секс. Раждане. Уриниране, изхождане. Тези сцени са малко шокиращи отначало, но шокът се измирисва бързо. В края на краищата те са една естествена част от живота, но не сме свикнали да ги гледаме изобразени във филм, затова в първите секунди подскачаме и се впечатляваме. Хектор не задълбава особено в тях. След като веднъж разбереш колко неща са възможни в неговото творчество, така наречените табута и безпардонни моменти се сливат в цялостната тъкан на историите. В някакъв смисъл тези сцени били и форма на самозащита — за всеки случай, ако някой рече да избяга с лентите. Трябвало да се погрижи филмите му да са непродаваеми.
И твоите родители са им помагали във всичко това.
Всичко било на принципа „плюй си на ръцете, направи си сам“. Хектор пишел, режисирал и редактирал филмите. Баща ми се грижел за осветяването и за камерата и след края на снимките с майка ми вършели цялата лабораторна работа. Те проявявали лентите, изрязвали негативите, миксирали звука, през тях минавало всичко, докато стигне окончателния си вариант.
Там, в ранчото?
Хектор и Фрида превърнали имота си в малко киностудио. Започнали да строят през май 1939 и през март 1940 година вече разполагали със завършена, самодостатъчна вселена, частен център за производство на филми. Една от постройките оборудвали с двойно звукозаписно студио, както и дърводелска работилница, шивачница, гримьорни, да не говорим за допълнителното пространство, отделено за складиране на декори и костюми. Друга била отредена за постпродукцията. Не можели да рискуват да изпратят лентите си в чужда лаборатория, така че си построили своя. Тя се побрала в едното крило. В другото се помещавали редакторското студио, прожекционната и подземният архив за ленти и негативи.
Цялото това оборудване не ще да е било евтино.
Струвало им над сто и петдесет хиляди долара да направят всичко това. Но можели да си го позволят, пък и повечето неща трябвало да се купят еднократно. Няколко камери, но само една машина за редактиране, един чифт прожектори и една оптична машина за разпечатване. След като се снабдили с каквото им трябвало, работели със строго ограничен бюджет. Наследството на Фрида трупало лихва, а те гледали да теглят от основната сума колкото се може по-малко. Работели в малки мащаби. Нямало как иначе, ако искали да се оправят с наличните пари, и то без да ги изхарчат.