Книга на илюзиите

7

Тази нощ небето беше безлунно. Помня как слязох от микробуса, стъпих на земята и си казах: Алма носи червено червило, микробусът е жълт, а небето — безлунно. В тъмнината зад главната постройка смътно различих контурите на Хекторовите дървета — масивни кораби от сянка, полюшвани от вятъра.

В началото на „Мемоарите на един мъртвец“ се говори за дървета. Открих, че за това си мисля, докато вървяхме към входната врата, опитвах се да си припомня своя превод на третия абзац от двете хиляди страници на Шатобриан — онзи, който започва с думите Ce lieu me plaot; il a remplacé pour moi les champs paternels и завършва със следните изречения: Чувствам се привързан към своите дървета. Посветил съм им елегии, сонети, оди. Всяко едно от тях съм галил със собствените си ръце, всяко едно съм освобождавал от червея, нападнал корените му, или от гъсеницата, вкопчила се в листата му. Познавам ги всички по име, като да са ми деца. Те са моето семейство. Друго нямам и се надявам да съм край тях, докато умирам.

Не очаквах да го видя тази нощ. Когато Алма се обади от летището, Фрида й каза, че Хектор най-вероятно ще спи, когато пристигнем в ранчото. Все още се държал, каза, но едва ли щял да е в състояние да говори с мен преди утре сутринта — при положение, че издържи дотогава.

Единайсет години по-късно все още се чудя какво щеше да стане, ако бях спрял, ако се бях обърнал преди да стигнем вратата. Какво щеше да стане, ако вместо да обгърна рамото на Алма с ръка и да тръгна с нея към къщата, бях спрял за миг, бях погледнал към другата половина на небето и бях открил една пълна кръгла луна, която ни огрява? Бих ли могъл да кажа тогава, че онази нощ небето беше безлунно? Ако не си бях направил труда да се обърна и да погледна назад, да, бих могъл да го кажа. Ако не съм видял луната, то не е имало луна.

Не намеквам, че не си направих труда. Държах си очите отворени, опитвах се да вникна във всичко, което се случваше наоколо, но няма съмнение и че много неща изпуснах. Каквото и да правя, мога да пиша само за онова, което съм видял и чул; за онова, което не съм — не. Това не е признание за провал, а по-скоро уточняване на методологията, излагане на принципите. Ако не съм видял луната, то не е имало луна.

По-малко от минута след като влязохме в къщата Фрида вече ме водеше към стаята на Хектор на втория етаж. Нямах време за нищо, освен за съвсем бегъл поглед, съвсем повърхностни първи впечатления — късо подстриганата й бяла коса, силното й, здраво ръкостискане, умората в очите й — и преди да кажа каквото и да било от нещата, които се очакваше да кажа (благодаря за поканата, надявам се, че той е по-добре), тя ме уведоми, че Хектор е буден. Би искал да ви види сега, рече, и в следващия миг аз гледах гърба й, а тя ме водеше нагоре по стълбите. Затова и нямах никакво време да огледам къщата — само забелязах, че беше голяма и просто обзаведена, с много рисунки и картини по стените (може би на Фрида, може би не), — нито пък да мисля за чудноватия човек, който отвори вратата, един мъж толкова дребен, че дори не го забелязах преди Алма да се наведе и да го целуне по бузата. В следващия миг в стаята влезе Фрида и макар да се сещам, че двете с Алма се прегърнаха, не мога да си спомня дали Алма беше с мен, докато се изкачвах по стълбите. Винаги я губя от поглед в този момент. Опитвам се да я намеря в спомените си, но никога не успявам да видя къде е. Щом изкача стъпалата, и Фрида е безвъзвратно изчезнала. Не може да е станало така, но така си го спомням. Винаги когато се виждам как влизам в стаята на Хектор, влизам сам.