Лятото и градът
- Автор: Бушнелл Кэндес
- Серия: Carrie Diaries #2
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Кръгозор
- ISBN: 978-954-771-261-4
- Переводчик: Антоанета Дончева-Стаматова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Лятото и градът». Краткое содержание книги:
Лятото е магическо време в Ню Йорк и Кари е влюбена във всичко около себе си –бутиците за маркови дрехи, дивите купони и великолепните мъже. Вече има нови приятели, които я въвеждат в бяскавия и вълнуващ живот на Манхатън. Тук Кари среща Саманта и Миранда за пръв път.
— Не, благодаря! Добре съм си и така — казвам.
— Ако размислиш, знаеш къде да ме намериш. Само попитай за аспирин — казва той, а после двамата с Рейнбоу се хвърлят върху възглавниците, заливайки се от смях.
Когато се връщам в приемната, заварвам обичайната френетична енергия на хора, които се блъскат и крещят един на друг, опитвайки се да надвикат останалите. Във въздуха се носи дим от цигари и марихуана. Пайкън и няколко от нейните колежки моделки седят отпуснати по диваните с полузатворени очи. Минавам покрай тях и се насочвам към отворения прозорец, за да вдишам малко чист въздух.
Напомням си, че си прекарвам много добре.
Забелязана съм обаче от Боби, който започва да ми маха енергично. Говори с жена на средна възраст с прилепнала по тялото бяла рокля, която изглежда като направена от бинтове. Аз му помахвам в отговор и вдигам чашата си, за да му покажа, че отивам към бара, но на него такива не му минават.
— Кари! — провиква се от другия край. — Ела да те запозная с Тийнзи Дайър!
Лепвам си най-добрата комарджийска физиономия и тръгвам към тях.
Тийнзи изглежда като човек, който си похапва дребни дечица за закуска.
— Това е Кари Брадшоу! — грачи Боби. — Трябва да й станеш агент! Знаеш ли, че е написала пиеса?
— Здравей! — поздравява ме тя и ме дарява с възтясна усмивка.
Боби ме прегръща през раменете и се опитва да ме притисне към себе си, докато аз усърдно се противя.
— Смятаме да поставим новата пиеса на Кари в моето помещение — продължава да нарежда той. — Непременно трябва да дойдеш на представлението!
Тийнзи тръсва пепелта от цигарата си на пода и пита:
— За какво се разказва в нея?
„Да го вземат мътните този Боби!“ — казвам си, докато се изтръгвам от прегръдката му. Нямам намерение да разказвам за пиесата си пред напълно непозната жена! Особено след като и аз самата не знам за какво е точно!
— Кари не иска да каже — отговаря вместо мен Боби, като потупва ръката ми. А после се привежда театрално към мен и уж прошепва: — Тийнзи е най-великият агент в този град! Представлява абсолютно всички! В това число Бърнард Сингър!
Усмивката замръзва на лицето ми.
— Много хубаво — изфъфлям.
Сигурно в изражението ми има нещо, което сякаш задвижва невидима камбана, защото Тийнзи най-сетне благоволява да ме погледне в очите.
Аз извръщам поглед, надявайки се да насоча разговора в друга посока. Нещо ми подсказва, че тази Тийнзи няма да остане особено доволна, когато разбере, че най-големият й клиент излиза с моята нищожна персона. Или по-скоро излизаше с моята нищожна персона.
Музиката внезапно спира.
На върха на стълбището се появява самият Бари Джесън и съобщава тържествено:
— Вечерята е сервирана!
Двайсет и втора глава
И тъкмо когато си мисля, че по-странно от това няма накъде за тази вечер, се оказвам настанена на масата до Капоти.
— Пак ли ти? — изсумтявам, отпускайки се до него върху сгъваемия си стол.
— Какъв ти е проблемът? — подхвърля той и ме поглежда накриво.
Завъртам очи. Откъде да започна? С факта, че Бърнард много ми липсва и ми се ще да беше тук ли? Или може би, че предпочитам да седя до някого другиго. Вместо това обаче се спирам на следния отговор:
— Току-що се запознах с Тийнзи Дайър.
— О, но тя е много голям агент! — възкликва силно впечатлен той.
Нещо ми подсказваше, че ще каже точно това.
— На мен ми се стори голяма кучка — отбелязвам.
— Много глупаво от твоя страна, Кари.
— Че защо? Самата истина си е!
— Същото важи и за гледната ти точка.
— Която е?
— Този град е мръснишки, Кари. И ти отлично го знаеш.
— Е, и?
— И ти ли искаш да завършиш като мръсница, подобно на повечето хора тук?
Поглеждам го изумена. Той още ли не е разбрал, че вече се е превърнал в такъв? Че е един от тях?
— Това не ме притеснява — сопвам се аз.
Поднасят ни купа със спагети. Капоти я грабва и учтиво сервира първо на мен, а после на себе си. След това казва:
— Кажи ми, че няма да поставиш пиесата си при Боби!
— Защо пък не?
— Защото Боби е едно голямо недоразумение!
Усмихвам му се злорадо и отбелязвам: