Град на остриета
- Автор: Беннетт Роберт Джексон
- Серия: Божествени градове #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Град на остриета». Краткое содержание книги:
Но Гожа е казала и че мъжът бил страховит великан — всеки би го забелязал, защото няма такива мъже във Воортяштан. Вече няма. Никой не може да стане толкова огромен без помощта на Божественото.
Замисля се за обезобразяването на труповете в стопанството, извършено точно както са постъпвали воортяштанските пазители със сейпурските роби допреди осемдесет години.
„Нима предполагаш сериозно — пита се Малагеш, — че истински, жив воортяштански пазител е извършил онези зверства? Как би могъл да оцелее някой от тях?“
Трепва, защото между статуите проехтява гръмко щракане. Отвсякъде я обгръща бяла светлина. Тя се озърта — сложени нарядко електрически лампи сияят все по-ярко по стените.
— Що за…
Далеч зад нея скрибуца метал. Тя се обръща към тежката стоманена врата, която се завърта бавно.
— Мамицата му! — промърморва Малагеш.
Намира скривалище зад статуята на свети Жургут, присвива се зад пиедестала и чака, цялата слух.
Чува гласове и стъпки. На двама души.
Зигне говори на някого:
— … и не сме сигурни от какво са направени. Това не е обикновен камък. Каквото и да представлява, очевидно не е като в статуите по бреговете на Солда. Засега предполагаме, че двата вида статуи са имали съвсем различно предназначение — едните практично, а другите декоративно. За украса са били онези на брега, затова са били изработвани от обикновен камък, който не е понесъл добре промените в климата. А тези са много по-… Ами… По-устойчиви. Много по-плътни. Нашите драги не оставят дори драскотини по тях. Не можем да отчупим и едно парченце за изследване. Явно са прилагали похвати, каквито не сме виждали досега. Допускаме, че не са били основани на Божественото, защото иначе би трябвало да са се разпаднали на прах, когато Воортя е умряла. Изглежда, че древните воортяштани са имали много други тайни освен свързаните с Божественото.
Малагеш наднича иззад каменния Жургут. Зигне говори на пищно облечен дрейлинг с тъмночервена роба, който носи и церемониална шапка от пухкава кожа с изобилие от златно везмо. А Зигне изглежда твърде бледа и много скована, нещо съвсем неприсъщо за нея — безграничното ѝ обаяние е неизменно във всякаква обстановка.
Малагеш не може да отгатне с какво я е разстроил този мъж, който носи бели пухести ръкавици, бели пухести ботуши и бял пухест колан. Според Малагеш той е безнадеждно конте. Но чак когато той извива глава да се почеше по бузата тя забелязва лъскавата златиста превръзка на едното му око.
„В името на морето! Това е Зигруд.“
Зяпа сащисана неговата богаташка, смехотворна премяна, пръстените на ръцете му, висящата на шията му верига.
„Адове, ама той е като церемониалмайстор на парад!“
Само с неимоверно усилие на волята успява да не прихне. За нищо на света не би могла да си представи до този миг, че най-довереният убиец на Шара Комейд ще се натруфи така.
Той отваря уста и гласът му си е същият — разтърсващо плътен и дрезгав, сякаш е отлежавал в тъмно пиво.
— И за какво са ги използвали? — казва провлачено.
— За кое питаш? — сприхаво отвръща Зигне. — За статуите ли?
— Да. Ти каза, че имали практическо предназначение. За какво са служили?
— Нищо не знаем. Нямаме догадки какво са можели да правят и дали и досега могат да го правят. — Тонът ѝ е рязък и нетърпелив, дори груб. Тя може би се опомня, защото продължава: — Забелязахме, че на всяка е издълбано име, често на място, където е трудно да бъде видяно. Някои смятат, че тези скулптури са своеобразни паметници — творби, посветени на напусналите този свят. Има и други, открихме в тях кухини, наподобяващи малки гробници. Ето една тук — наглед скромна кутия, но нищо във вътрешността не подсказва, че там е имало тяло. Само… оръжия.
— Оръжия ли?
— По едно. Във всяка малка гробница има поставка, на която е можел да бъде закрепен един меч. Само че не намерихме никакви мечове. Може би и те са изчезнали с Примигването или водата ги е отнесла, когато старият Воортяштан се разпаднал.
Зигруд разглежда статуите и не казва нищо. Мълчанието му като че ли подтиква Зигне да говори.
— Чрез своя човек в крепостта се сдобихме със списък на изпитания за проверка на Божественото. Методи, чрез които се установява има ли Божествена същност в което и да е… явление или предмет, или каквото още се сетиш. Резултатите за всяка от тези скулптури са отрицателни. Това би трябвало да е достатъчно, нали?
Той не продумва.
— Не е ли така? — ядосано добавя Зигне.
— Чух — казва той тихо, — че някой е стрелял по тебе.
— Какво?…
— Някой стрелял по тебе. Куршумът откъснал кичур от косата ти.