Град на остриета
- Автор: Беннетт Роберт Джексон
- Серия: Божествени градове #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Град на остриета». Краткое содержание книги:
Друг подтичва към него по пътеката. Вторият има къса червеникава брада.
— Корабът му вече акостира!
Ниският в будката гледа сърдито.
— Не ми разправяй! Не искам да слушам!
— Можеш да отскочиш поне за малко, нали? Льофен и хората му зарязаха всичко. Оставиха си камионите при склада за гориво.
Вторият сочи на североизток — почти точно към Малагеш. Тя се притиска до стената.
— Няма ли да млъкнеш? Знаеш, че не мога да напусна поста!
— Но нали…
— Знаеш и какво има тук — натъртва ниският. — Ако мръдна дори за малко, главен технолог Харквалдсон ще ме удави в залива.
— Май си прав — съгласява се червенобрадият. — Добре де, ще гледам и вместо тебе, после ще ти разкажа всичко!
Сбогува се оживено и хуква към централата на ЮДК.
Малагеш обмисля възможностите и се прокрадва покрай стената в другата посока. Продължава по-кротко, когато чува ръмженето на камиони.
Складът за дизелово гориво опира в задната страна на оградената площадка. Тя гледа как цяла дузина големи цистерни се подреждат тромаво на местата си. Изнизват се почти двайсет минути, преди последният камион да притихне. Малагеш наблюдава зорко как шофьорите слизат от кабините и пускат ключовете на камионите в нещо като каса. После началникът им — може би той е Льофен — заключва касата и тръгва след тях по пътя.
Тя се взира в камионите, който май са всъщност петнайсет. Високи са по шестнайсет стъпки. После извива глава към стената, която пък е висока малко над двайсет.
— Хъм…
Изчаква, после се втурва през паркинга към касата. Така и не се е научила да отваря ключалки с каквото има подръка, а и откакто има само една здрава ръка, не би се справила. Затова грабва един оставен наблизо лост, пъха го зад ключалката и натиска с все сила.
Има полза от безбройните лицеви опори на една ръка. Ключалката се откъртва с рязко скърцане. „Тези неща вършат работа само ако са заварени здраво.“ Взема ключ с прикачен номер, намира съответния камион и включва двигателя.
Голяма мъка е да насочи цистерната накъдето иска. Поначало ѝ е неприятно да кара автомобил, особено откакто е саката, а и не забравя нито за миг, че вероятно има зад себе си стотици галони лесно запалима течност. Въпреки всичко мудно и неуверено долепя на заден ход камиона до желязната стена. Спира чак когато задната броня наистина остъргва стената.
Скача от кабината, докопва омазано с масло въже от купчина вехтории и се покатерва върху камиона. Изтичва към опряната в стената задница. Оказва се, че стената стърчи цели седем стъпки над камиона, но тя смята, че ще се справи. Връзва единия край на въжето за скоба отзад на камиона, мята го над стената и то пльосва върху брезента.
Малагеш стои и обмисля как би могла да успее.
— Шибана гадост си е да си едноръка — мърмори тя.
Събира сили и подскача достатъчно, за да опре лакти върху стената. Опънатият брезент все пак хлътва малко и тя се задържа лесно горе. Отдъхва си за миг и премята десния си глезен над стената, после вече я е възседнала и чака дишането ѝ да се успокои.
Уверява се, че позата ѝ е устойчива, вади бойния нож и изрязва в брезента толкова широка дупка, че да се спусне през нея. Поглежда надолу през пролуката, но не може да различи нищо в тъмнината. Доволна е, че носи фенер, макар той да тежи почти десет фунта.
Пуска въжето в дупката. Намества фенера, включва го и насочва лъча, за да види дали краят на въжето е достатъчно ниско, за да скочи от него. Да, ниско е, но там… има още нещо.
Нещо… сбъркано.
— Що за ад е това… — шепне Малагеш.
Стиска въжето със здравата си ръка и съвсем бавно се плъзга надолу. Щом стъпва във вътрешността на площадката, включва отново фенера и се оглежда.
— Да му се не види…
Най-близката е висока петнайсет стъпки — безупречно изваяние на мъж, седнал на земята с кръстосани крака. Напълно е плешив, по тялото му също няма косми, а изражението и позата му са безметежни: гърбът е изправен, дланите са отпуснати върху коленете. Но в хълбоците, гърба и корема му са забити девет дълги меча почти до дръжките, а върховете им стърчат от тялото във всевъзможни посоки и остриетата несъмнено са пробили какви ли не жизненоважни органи. Мъжът обаче се взира напред невъзмутимо и блажено, сякаш е затаил дъх. Малагеш вижда, че статуята е от съвсем бял камък, може би мрамор, но многото вдлъбнатини са станали дом за черупчести морски твари. Например на спокойното лице има цяла колония миди, плъзнали от шията към скулата, все едно има кожна болест.
В средата на челото е врязан символ: отсечената китка, стиснала острие. Знакът на Воортя.