Град на остриета
- Автор: Беннетт Роберт Джексон
- Серия: Божествени градове #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Град на остриета». Краткое содержание книги:
Малагеш се е вторачила във фигурата, бяла и призрачна в светлината на фенера. Основата е малко накриво, едното коляно е по-нагоре, сякаш статуята е стоварена тук небрежно. Навсякъде пръстта е в следи от верижни машини, които май са влизали и излизали често.
Малагеш се опомня и гледа какво има зад статуята. Брезентовият покрив не пропуска много светлина, лунните лъчи едва се процеждат и пораждат у нея чувството, че е попаднала в огромен барабан или лампа от животинска кожа. Не различава кой знае какво извън лъча на фенера, но… тук явно има десетки статуи.
Или повече. Може би са стотици.
И не са само статуи.
Малагеш мести лъча от статуята на прободения мъж към това, което е до нея — прилича на внушителна каменна маса, сякаш съставена от рога, кости и бивни. Тя също се опира накриво на земята, покрита е с дебел слой пясък и тиня. В нея има някаква необичайна красота и Малагеш се досеща веднага за ритуалното ѝ значение — вижда къде би трябвало да коленичи вярващият, стотиците мънички свещници за мънички свещи. В средата има вдлъбнатина, може би за да се мие човек с водата там или да пие от нея.
Тя обикаля, лъчът се плъзга по калта и другите… неща. Не са просто изваяни, изглеждат като машини или устройства със свойства, скрити за окото и сякаш отхвърлящи логиката.
Колона, която наглед е направена от човешки зъби. Рамка за врата, наподобяваща два огромни меча, опрени под наклон. Трон, който привидно е израснал от коралов риф. Всички са обрасли с купчини черупки. По много от тях лепнат изсъхнали водорасли. Това им придава чудато мрачен вид, сякаш скърбят. Но почти всички са непокътнати, не личи нищо да е отчупено, няма дори драскотина.
— Те са от стария Воортяштан — казва Малагеш на глас. — Извадили са ги от дъното на океана, нали?
Спомня си как Зигне я е уверявала, че вадели само тиня и отломки. А тези неща изглеждат безупречно, все едно са издялани от камък преди броени години. „Защо никой не е чул за това досега?“
Подозира, че вече знае отговора. Отива при някакво черно кълбо, опиращо се като че напук на физическите закони върху тънка мраморна колона, и косъмчетата по ръцете ѝ настръхват. Различава отпечатъци от длани и пръсти, които наглед са стискали кълбото на безброй места, и някакъв глас в съзнанието ѝ твърди нелепо, че още стискат — който е държал кълбото, го държи и сега, но вече го прави някак невидимо и тайно.
„Всичко това направо вони на Божественото.“ А няма нищо друго, което би уплашило цивилизования свят повече от слухове за Божественото във Воортяштан.
Следващата находка я изпълва с искрен ужас: бяла статуя на грамаден могъщ воортяштански пазител, хванал огромен меч. Рога, кости и шипове покриват гърба и раменете му, лицето му е типичната маска на пазител с примитивно подобие на човешки черти. Щом го зърва, виденията от рудника за тинадескит нахлуват отново в главата ѝ. Спомня си как бронята на пазителя е изглеждала объркващо органична, слята с тялото, и пак се сеща тутакси, че техните брони са се хранели с кръв — колкото повече убивали, толкова по-голяма ставала бронята. Малагеш разглежда внимателно това изображение, чиято броня се е разраснала извън всякакви нормални човешки пропорции, може би е направила и тялото в нея неузнаваемо уродливо. Надява се, че размерите на пазителя са преувеличени, защото е по-висок с почти четири стъпки от нормален мъж.
Взира се в широкия пиедестал, в който е врязана думата „Жургут“. Замисля се, вади папката, отваря я и намира бележката от стаята на Чоудри, в която има цитат от Ефрем Пангуи.
„Острието и дръжката в меча на Воортя са имали различни значения за воортяштаните. Острието е въплъщавало нападението и агресията, но дръжката, създадена от отсечената ръка на сина на свети Жургут, е била символ на саможертвата.“
— Тази твар е била светец?
Самата идея за това я отвращава. Тази грамада, настръхнала от рога, кости, зъби и бивни, която не искаш да те навестява насън. Не ѝ се мисли как би се почувствала, ако го види наистина. Същото е като да ти се яви оживял…
— Кошмар! — прошепва тя.
Спомня си и какво ѝ е казала Гожа: „Онова нещо беше страховито. Все едно беше излязло от кошмар.“
Изключва фенера, затваря очи, оставя ги да свикнат с тъмнината и чак тогава ги отваря.
Гледа силуета на Жургут — човешко подобие, цялото покрито с някакви остриета.
— Като мъж, направен от тръни — казва тихо.
Възможно ли е? Дали мъжът, когото Гожа е видяла на поляната на въглищаря, е бил облечен като воортяштански пазител? Нали и самата тя допуска, че убийствата са част от някакъв обред, значи предрешването като пазител също може да е включено в него.