Паметта на Истанбул
- Автор: Юмит Ахмед
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Colibri
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Паметта на Истанбул». Краткое содержание книги:
96 Аят 1, 2, 3: „Благословен е Онзи, в чиято ръка е властта. Той за всяко нещо има сила. Той е, Който сътвори смъртта и живота, за да ви изпита кой от вас е по-добър в делата. Той е Всемогъщият, Опрощаващият, който сътвори седем небеса на слоеве. Не ще видиш несъразмерност в творението на Всемилостивия. Пак обърни взор! Нима виждаш пукнатини!“ (Свещеният Коран. Превод проф. Цветан Теофанов). – Б. пр.
Погледнах към величествената джамия, чиито светлини току-що бяха започнали да просветват измежду огромните кестени. В падащия нощен мрак шестте й минарета се извисяваха към дълбините на небосвода, сякаш надпреварвайки се кое по-напред ще достигне до тайните на света.
– Неин архитект е Мехмед ага Седефкяр. Създал е това невероятно произведение благодарение на наученото от учителя му Мимар Синан и на собствения си талант. А сега погледнете и „Ая София“ отсреща й. Два великолепни храма, две забележителни светини. Ако не съществуваше „Ая София“, и джамията „Султанахмед“ нямаше да бъде създадена. Тоест, ако го нямаше християнството, нямаше да го има и исляма, ако го нямаше юдейството – нямаше да съществува и християнството. Можем да кажем също и че ако ги нямаше шумерите, нямаше да ги има хетите97, ако ги нямаше тях пък – нямаше да я има и Древна Елада, ако я нямаше нея – нямаше да съществува и Римската империя, а без нея нямаше да я има и Османската империя. Това са различните периоди, през които е преминала и великата човешка цивилизация. Ако решиш да извадиш нещо, ще остане безсмислена празнота; без всяка своя отделна част и историята не би била пълна и завършена.
97 Хетите са древен индоевропейски народ. Пристигнали са в Анатолия в средата на ІІІ хил. пр.н.е. Хетската държава обединява много племена, които говорели на различни езици. През II хил. пр.н.е., след като се оформила сравнително единна хетска народност, основен станал езикът на древните жители на Анатолия, известни като протохети, хати или хета. Това е най-древният индоевропейски език, за който има писмени сведения. – Б. пр.
Постепенно разговорът излизаше извън моята професионална сфера и ако продължеше така, щях да отстъпя контрола на Лейля Баркън и от немай-къде да приема ролята на безмълвен неин слушател. Обичах историята, но не и когато бях по средата на едно толкова объркано разследване.
– Също както при разследването на престъпленията – казах аз с желанието да върна темата върху работата си. – Да, то прилича досущ на историческото изследване. Всяко събитие, всяка подробност, всяко сведение са взаимно свързани. И ако прекъснеш съществуващата помежду им последователност, никога не ще откриеш извършителя на престъплението. Ние възприемаме криминалното разследване по същия начин, по който вие – историческите дирения – като едно неразделно цяло.
Лейля се засмя.
– Забавен човек сте, господин Невзат! Искате да кажете, че е време вече да минем на въпроса за убийството?
– Всъщност всичко, което ми разказахте, е свързано с разследването ни. Както ви е известно, убиецът е човек, който иска да ни предаде своето послание, използвайки най-древните символи на този град. Все едно че ни преподава урок по история.
Лейля изведнъж стана сериозна.
– Значи, казвате, че и убиецът може да е историк?
Гласът й стана напрегнат, както и чертите на лицето й. Да не би да си беше помислила, че обвинявам нея?
– Някой ваш колега ли? Не, ни най-малко не мисля така. Според мен убиецът използва историята, за да ни отправи послание. И вие бяхте казали същото, нали така? – помъчих се да си спомня аз.
Тя изпадна в паника, мислейки си, че е казала нещо погрешно.
– Как така? Какво съм била казала?
– Чакайте, чакайте! Не се тревожете, моля ви. Не сте казали нищо лошо.
Въпреки че изглеждаше, че все едно я успокоявам, всъщност бях доволен, че дълбоко в нея се бе загнездила някаква несигурност.
– Не съм се разтревожила – ни най-малко! – отвърна тя, поокопитвайки се полека-лека. – Само полюбопитствах какво съм казала?
– Ако си спомняте, в управлението, в кабинета ми, преди няколко часа... чакайте, да си спомня, да, вие казахте точно това: „Изглежда, убиецът иска да отправи някакво послание“. А аз ви подкрепих с думите: „Да, абсолютно сте права, убиецът или убийците искат да ни пратят послание“.
Поуспокои се.
– Да, да, помня. И сега смятам, че е било така. Помислете си, господин Невзат, убивате двама души. Оставяте първия труп на мястото, на което е бил основан този град, отгоре на това пъхвате в ръката му монета на крал Визас. Втората жертва оставяте под Колоната на Константин, превърнал града в столица на Римската империя, а в ръката й поставяте монета на Константин. Ясно е като бял ден, че тези хора искат да оставят послание, нали така?