Убийте Райм [calibre 2.47.0]

„Разбира се, че е опасно място - помисли си тя. - Не е ли опасно обаче точно заради теб?“

— Тя твърди, че си искал да я изнасилиш - възрази Сакс.

— Не, не, не... Тя скочи във водата, намокри се и си скъса дрехите. Виждаше ѝ се всичко, нали се сещате... Гърдите. И аз... такова... възбудих се. Ама нищо не съм направил.

— Ами Мери Бет? Нарани ли я, изнасили ли я?

— Не, не, не! Нали ви казах! Удари си главата и аз ѝ из­бързах кръвта с онази кърпичка. Никога не бих направил та­кова нещо, не на Мери Бет!

Сакс го гледаше замислено.

„Блакуотър Ландинг... това е опасно място.“

— Ако те измъкна оттук, ще ме заведеш ли при Мери Бет? - попита накрая тя.

Гарет се намръщи:

— Ако го направя, ще я върнете в Танърс Корнър, а тук може да пострада.

— Няма друг начин, Гарет. Ако те измъкна, трябва да ме заведеш при нея. Ние ще се погрижим да не ѝ се случи нищо лошо. Аз и Линкълн Райм.

— Наистина ли можете да го направите?

— Да, но ако не се съгласиш, ще останеш в затвора много дълго време. А ако Мери Бет умре заради теб, това е все едно, че си я убил. Никога няма да излезеш на свобода.

Той погледна през прозореца.

— Добре - склони накрая.

— Далече ли е?

— Пеша ще ни отнеме осем-десет часа. Зависи.

— От какво?

— От това, колко души ни преследват и колко внимател­но се движим.

Гарет взе решението си много бързо. Увереността му бе съмнителна, сякаш беше очаквал, че някой ще го измъкне, и през цялото време си беше мислил как да избяга на преслед­вачите.

„Да или не?“ - питаше се отчаяно тя.

— Ти си готина, харесваш ми - каза тогава Гарет, толкова невинно, че Сакс загуби всяка представа за това, което пра­ви, и се изсмя високо.

— Чакай малко - каза му тя и се върна в главното поме­щение.

Взе си оръжието и противно на всяка логика го насочи към Натан Грумър.

— Съжалявам - прошепна тя. - Дай ми ключа от килията, после се обърни и сложи ръце зад гърба си.

Той застина, чудеше се дали да извади оръжието си.

— Това е повече от глупаво, госпожичке.

— Ключа!

Той го извади от чекмеджето и ѝ го хвърли. После сложи ръце зад гърба си. Собствените му белезници изщракаха остро.

Амелия Сакс изтръгна телефонния кабел, отключи кили­ята, сложи белезници на Гарет и го поведе към задната вра­та. Чуха бръмчене на кола. Измъкнаха се незабелязано през главния вход.

Сега бяха вече на повече от километър от центъра на гра­да, сред храсталаци и дървета, и момчето я водеше по някак­ва едва забележима пътека. Белезниците му подрънкваха.

Бяха задъхани от тичане. Сакс се питаше колко ли време имат, преди да бъде открито бягството им. Най-вероятно бро­ени минути. Много скоро някой (прокурорът, адвокатът на Гарет, Бел, Мейсън Жермен...) щеше да отиде до ареста по някаква работа, за да завари горкия Натан, обезоръжен и пос- рамен, заключен със собствените си белезници за бюрото си.

Обърна се мислено към Райм:

„Не можех да постъпя по друг начин, Райм! Не разбираш ли? Нямах избор! Знаеш какво ще стане с това дете в затво­ра.“

Ако центърът за задържане „Ланкастър“ беше такъв, ка­къвто си го представяше, момчето сигурно щеше да бъде из­насилено и бито още първия ден и може би нямаше да пре­живее и една седмица зад решетките.