![Убийте Райм [calibre 2.47.0] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/0/1/2/4/ubijte-rajm-calibre-2-47-0-download.jpg)
Убийте Райм [calibre 2.47.0]
- Автор: Дивер Джеффри
- Серия: Линкълн Райм #3
- Год: 101
- Язык: болгарский
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Убийте Райм [calibre 2.47.0]». Краткое содержание книги:
— Ами, госпожице, разбрах, че имате и нож.
— О, да, забравих.
— Правилата са си правила, нали разбирате.
Тя му подаде автоматичния си нож и той го прибра при револвера.
— Искате ли и белезниците? - попита тя.
— Не. Те не могат да ви създадат неприятности. Въпреки че веднъж едно отче доста загази точно заради белезници. Жена му го заварила вързан за леглото, а Сали Ан Карлсън седяла отгоре му. Елате, ще ви отключа.
Рич Кюлбо и Шон О’Сараян се приближиха до увехналия люляков храст зад ареста.
Задната врата на постройката гледаше към голяма поляна, обрасла с бурени и затрупана с боклук, ръждясали авточасти и домакински електроуреди. Не липсваха и употребявани презервативи.
Харис Томъл докара лъскавия си „Форд F 250“. Кюлбо си помисли, че щеше да е добре да мине от друго място, не по главната улица, но наоколо не се виждаше жива душа, пък и закусвалнята отсреща вече бе затворена. Поне камионът беше нов и не бръмчеше много.
— Кой е дежурен? - попита О’Сараян.
— Натан Грумър.
— Полицайката с него ли е?
— Не знам. Откъде, по дяволите, да знам? И да е вътре, револверът и ножът, с който се опита да те татуира, трябва да са в сейфа.
— Натан няма ли да я чуе, ако вземе да вика?
Кюлбо отново си спомни хладнокръвния поглед на червенокосата.
— По-вероятно е момчето да се развика.
— Добре де, какво ще правим тогава?
— Нахлузваме му бързо торбата. Дръж.
Кюлбо подаде на О’Сараян флакон спрей:
— Пръскай на ниско, защото могат да залегнат.
— Това... няма ли да задуши и нас?
— Ако не си го пръснеш в скапаната мутра, не. Пръска в една посока, не е като облак.
— С кого да се заема?
— С момчето.
— Ами ако жената е по-близо?
— Тя е за мен - изсъска Кюлбо.
— Ама...
— Остави я на мен!
— Добре, добре.
Наведоха глави, за да минат покрай мръсния прозорец от задната страна на ареста, и спряха пред металната врата. Тя бе леко открехната.
— Виждаш ли, отворена е - прошепна Кюлбо, горд, че всичко върви, както той е предвидил. - Хайде, като кимна, влизаме бързо и ги напръскваме... И недей да пестиш тази гадост.
Подаде голяма торба на другаря си.
— После му я нахлузваш на главата.
О’Сараян стисна спрея, после кимна към торбата в ръцете на Кюлбо.
— Значи и нея ще откараме, така ли?
Кюлбо въздъхна отегчено:
— Да, Шон. И нея.
— А? Добре де. Само питам.
— Като ги зашеметим, веднага ги изкарваме. Ие спирай по никаква причина.
— Добре... А, да ти кажа само. Взел съм си колта.
— Какво?
— Револвера бе, донесъл съм го за всеки случай.
Кюлбо се замисли за момент, после каза:
— Добре.
И хвана дръжката на вратата.
22.
Дали това ще е последното нещо, което наблюдаваше?
От леглото си Линкълн Райм виждаше парка на Университетския медицински център в Ейвъри. Разкошни дървета, криволичеща между тучни ливади алея, каменен шадраван, копие, по думите на една сестра, на някакъв известен фонтан в парка на Севернокаролинския университет в Чапъл Хил.
От апартамента се в Сентрал Парк в Манхатън Райм виждаше небето и някои от небостъргачите по Пето авеню. Не можеше обаче да види самия Сентрал Парк, освен ако не преместят леглото му до прозореца.
Тук, може би защото сградата е била строена с грижа за пациентите, прозорците бяха по-ниски.
Отново се замисли дали операцията ще бъде успешна. Дали щеше да я преживее.
„Разбира се, че има риск...“
За Линкълн Райм най-неприятното нещо на света бе неспособността му да извършва най-обикновени човешки дейности.
Пътуването от Ню Йорк до Северна Каролина например бе планирано толкова дълго, че не му създаде никакъв проблем. Най-мъчителна за него беше невъзможността да извършва дори най-обикновени движения: да се почеше, да си измие зъбите, да обърше устата си, да си отвори бутилка минерална вода, да седне на стол и да погледа как врабчетата се къпят в прахта...
Отново се запита дали всичко това не е една голяма глупост.
Беше се срещал с най-известните невролози в страната, самият той бе учен. Беше изчел почти цялата литература по въпроса и много добре разбираше колко малка е вероятността да се възстанови след травмата на четвъртия шиен прешлен. Все пак беше готов да се подложи на операцията.
Въпреки че гледката от прозореца на тази непозната болница в този непознат град можеше да се окаже последна.
Защо все пак го правеше?
А, имаше много важна причина.
Всъщност точно тази причина хладнокръвният кримино- лог още не можеше да приеме и никога не беше изказвал на глас. Защото тя нямаше нищо общо с познанията му за веществените доказателства. Нищо общо с миенето на зъбите или седенето на леглото. Не, всичко бе само заради Амелия Сакс.