Черните банкери
- Автор: Незнанский Фридрих Евсеевич
- Серия: Маршът на Турецки #32
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- ISBN: 954-729-185-8
- Переводчик: Венета Георгиева
- Жанр: Полицейские детективы
Электронная книга - «Черните банкери». Краткое содержание книги:
Шайбаков се усмихна смутено:
— Чета с речник, но известно време съм ходил на курсове по английски. Имаше такава мода. После Козлов взе да ходи в Англия, довеждаше понякога оттам различни английски партньори, с тях беше интересно да се общува. Пък и нашите мадами много се впечатляват, ако някой знае чужд език. Оказва се, че уважават не само красивите, но и умните. Биология в действие: самката избира самеца, ако не е много красив, поне да е умен.
— Ясно, ясно. И колко пъти Козлов взема от вас первитин и за какво? — попита Турецки. — И изобщо как се отнасяше към изобретението ви?
— Хвалеше ме. Казваше, че мога да завоювам целия свят. Вземал е три-четири пъти первитин, казваше, че е за Кира. Има една позната.
— А не е ли вземал за Бережкова?
— Не, не е ставало дума за Бережкова.
— Но е имал интимни отношения тъкмо с Бережкова?
— Казваше ми, че банка „Ресурс“ е в джобчето му, или нещо такова. Знаех, че заминава с вдовицата за Англия. Но там главната роля играят парите, а Козлов не ме е посвещавал в тия си работи. Трябвах му като доставчик на наркотици, не повече. Няколко пъти от благодарност ме е канил на закритите си гуляи, където имаше важни чиновници, но аз не съумях да се възползвам от тези познанства.
— Бережкова е починала от первитин. Как мислите, от кого може да попадне наркотик при нея? От Козлов или от Суркова?
— Откъде да зная? Тях питайте. Какво общо имам аз?
— Козлов или Суркова говорили ли са пред вас с неприязън за Бережкова?
— Не, не си спомням такова нещо. Козлов винаги я наричаше „моята стопанка“, а Суркова — сестрата, те бяха зависими от нея, но това изобщо не им тежеше. Често казано, малко съм общувал с тях. Бях много далеч от техния живот. Моята грижа напоследък беше една — да произведа наркотик, вечерта да намеря маце, да го надрусам и да се занимавам с любов. Е, разбира се, трябваше и малко да потъргувам, за да не остана без пари. В живота ми не е имало никакви други цели.
— Какво знаете за ареста на Бережкова?
— Абсолютно нищо. Чувах, банкови работи. А при нас това си е в реда на нещата: банкерите или ги взривяват, или ги пращат в затвора на топло.
— Когато бяхте в сауната на „Парадайз“, не запомнихте ли нещо интересно от разговорите на прочутите гости?
Шайбаков се намръщи:
— Какви разговори може да има там! Първо плюскат, пият и разглеждат полуголи мацки — момичетата от клуба знаят как да ги подгреят, а след това следва масаж и всичко останало, каквото искат и за което си плащат.
Нямаше преки улики срещу Козлов, смущаващото беше, че е взел наркотик от Шайбаков именно преди смъртта на Акчурин. Следва дълго прекъсване. И когато отново взема от Мирослав первитин, именно от този препарат умира Бережкова. И пакетът е подготвян от Козлов, Суркова само доставя пратката на сестра си.
Оставаше още една слаба надежда — Пихтин, може би той ще си спомни някои подробности от последните дни на Акчурин.
— Какво сега, да изпълним формалностите, да затвърдим доказателствата и да изпратим вашето дело в съда — рече Турецки. — Имате още време да обмислите всичко, да се осъзнаете и покаете. Добре ще е, ако още веднъж се разровите из живота си и се постараете да си припомните детайлите, свързани с взаимоотношенията ви с Козлов. Това е важно лично за вас.
— Благодаря, гражданино следовател, много ще съм ви признателен, ако съдът се състои колкото се може по-скоро. Вече се покаях — въздъхна Шайбаков, той беше готов на всичко, само по-скоро да излезе от следствения арест.
Осведомителят Птичка божия бързо стана постоянен клиент на бара към клуб „Парадайз“. За целта се наложи да смени дрехите си, вживяваше се в образа на „новия руснак“, само мобилен телефон му липсваше. Готвейки се за бара, той дълго се взираше в снимката на Владимир Козлов и се опитваше да си представи характера му, как върви, как говори, за да не пропусне момента, когато човекът ще застане пред погледа му.
На входа на бара стояха двама яки младежи, пускаха само онези, които им харесваха. Не разгласяваха критериите си за оценка, просто отпращаха по-надалеч неугодните.
Погледнаха Евгений с известно пренебрежение, но като оцениха приличния костюм, го пуснаха да влезе. Може би помогна и фактът, че го извика познат музикант.
— О, Вития, здрасти! Какво висиш, влизай!
Вития — старият прякор на Евгений, с който го наградиха още състудентите му — изигра своята положителна роля. Още на втората вечер осведомителят се чувстваше тук в свои води. Без да се запознава с някого, просто поздравяваше посетителите, които беше срещал по-рано в мизерния си живот на уличен музикант. Новото положение внасяше празничност в живота му, даваше му самоувереност. Той откри с учудване, че някои от посетителките спират погледите си върху него. И им намигаше в отговор, оценявайки вниманието им.