Дъщерите на Костотрошача [bg]

Неволна тръпка пробяга по костите й. Някой току-що й беше изшъткал да мълчи!

— Кой е там? — прошепна тя.

— Шшшшшт…

Това беше първият шум, издаден от човек, който Бетани чуваше от един ден, и той я изпълни с достатъчно надежда, че пулсът й да се ускори.

— Кажи ми нещо — настоя тя. — Кой си ти?

— Шшшт, шшшт, шшшт.

Не знаеше дали да се ужасява, или да се чувства насърчена. Но сега, вече напълно нащрек, осъзна, че шумът не може да е от друг затворник или от човек, който идва да я спаси. Ако беше така, вече щяха да са й го обяснили.

А вместо това чуваше само това приглушено „шшшт“…

Пое си голяма глътка въздух и се успокои. Емоциите й бяха тръгнали по пътечка, която извиваше, спускаше се и се извисяваше до най-високия връх, преди отново Бетани да се озове запокитена в дълбока долина. И всичко това в пълна изолация, без никакво друго човешко същество, което да й помага по време на пътуването.

Разрида се, плака.

Развика се, крещя на стената, докато не прегракна.

Умоляваше. Спореше. Ругаеше и проклинаше, и наричаше мрака с всяко обидно име, което й хрумна.

Спа и после отново плака, но най-вече постепенно осъзна, че вече е мъртва. Ако властите все още не я бяха намерили, може би никога нямаше да успеят да я открият, поне не и в срока, в който Костотрошача искаше тя да бъде открита.

Бетани стисна зъби и овладя треперещите си челюсти. Ако никой нямаше да й се притече на помощ, тогава животът й зависеше от собствената й способност да повлияе на човека, който я беше отвлякъл.

Но за да го постигне, трябваше да може да говори с непознатия, който я беше измъкнал от леглото. Представата за бялото му лице и вперените в нея яркосини очи я преследваше, но сега вече искаше да го види, да му се противопостави. Всичко друго, само не самота и неведение.

— Ти си Костотрошача, нали? Ще изпочупиш костите ми, защото ме мразиш. Или пък мразиш майка ми или баща ми. Или просто си душевноболен и правиш това, дори без да го осъзнаваш. Така или иначе, мисля, че това ме сполетя, понеже мразя майка си и баща си…

Сянка прекоси коридора точно зад вратата.

— Надявах се да поговорим, преди да ми натрошиш костите…

От тъмното се протегна ръка, стисна бравата на вратата и бавно я затвори.

— Добре, така да е — каза Бетани.

Вратата се затвори.

Нечии стъпки се отдалечиха. След малко някаква далечна врата издрънча, затвори се и Бетани отново потъна в самота.

Едва тогава осъзна, че нещо се е променило. Ръцете й бяха отстрани на тялото, свободни. Тъмничарят й беше влязъл, докато е спала, и я беше развързал, така ли?

Бързо понечи да се изправи, но се строполи под собствената си тежест, преди да успее да стъпи здраво на крака. Главата й пулсираше и гърбът й пареше от болка, но се почувства изпълнена с енергия и с надежда, лека като перце.