Приливът на тайните [bg]

— A, oui, je vois. Не пиете на работа. Разбирам. Това е британски обичай, n’ést-ce pas?

— Всъщност изобщо не пия алкохол.

— Съжалявам. Не разбирам.

— Не обичам.

— Не обичате?

— Не обичам алкохола.

— Ah, d’accord. Но ще пийнете глътка „Шато Латур“, нали? Това не е алкохол, мадам. Това е изключително вино.

Алексия беше повече от сигурна, че зад слуха, че тя не пие, защото е била алкохоличка, стои Кевин Ломакс. Но последното, което би искала, бе да бъде въвлечена в мърлява битка с Кевин, затова го подмина. Деловите срещи с Ломакс бяха в най-добрия случай стресиращи и алкохолът нямаше да помогне. Имаше облекчение само ако успееше да избяга за няколко часа. Докато министърът на търговията и индустрията обикаляше офисите на „Рено“ и се наслаждаваше на déjeuner de bienvenue8 сам, Алексия се бе освободила за бърз пазар по авеню Монтание. Без съмнение останалите преговарящи щяха да са доста пийнали, когато се върнеше в заседателната зала. Дразнеше се, че на следобедните заседания се постига толкова малко, но се опитваше да се съсредоточи върху настоящото си занимание: да избере рокля за Рокси. Консултантите в „Кристиан Диор“ бяха все мъже, издокарани в безупречни тъмни костюми като икономи от деветнайсети век, и всички бяха овладели изкуството на деликатното обслужване.

— С какво мога да ви помогна, мадам? Търсите нещо делово или нещо за вечерта може би?

— Всъщност искам нещо за дъщеря си — отвърна Алексия. — Подарък.

Бе взела присърце съвета на Майкъл и реши да положи повече усилия по отношение на Рокси. Тъй като комуникацията — лична и емоционална — никога не беше била нейна силна черта, Алексия реши, че ще започне с някакъв жест за примирие. С подарък.

— Мадам, имаме класически копринени шалове, разбира се. Много шик, много красиви. А и новата ни колекция от sac-a-mains9 пристигна току-що.

— Мислех си по-скоро за рокля. Предстои ни градинско тържество и дъщеря ми би искала да изглежда по най-добрия начин. Носи моя размер.

— И сигурно е красива като вас — галантно отбеляза мъжът.

Едно старо познато чувство прободе Алексия, но тя побърза да го заглуши. Не можеше да се понася заради ревността си от младостта и красотата на дъщеря си. Но независимо от всичко тя винаги искрено бе обичала Роксан.

Плеснаха ръце, щракнаха пръсти и за миг Алексия се озова сред море от фини тъкани, памук, тюл, коприна, кадифе и дантела във всевъзможни форми и цветове.

Отдавна не бе излизала по магазините за дрехи. Напоследък поръчваше всичко от „Нет-а-порте“ или поръчваше на личната си асистентка какво да й донесе. Беше забравила какво удоволствие носи да влезеш в такъв магазин.