Нова земя (Из живота на българите през първите години след Освобождението)
- Автор: Вазов Иван
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Нова земя (Из живота на българите през първите години след Освобождението)». Краткое содержание книги:
Найден беше нетърпелив да попита Иванча познава ли някого от домашните му. Тоя човек сега му стана много близък; голямото му, грапаво и грознаво лице сякаш стана по-симпатично.
— Познавате ли покойния Марка Иванов?
— Чорбаджи Марка ли?
— Да.
— Познавам го много харно, бог да го прости… Ха! Та ти говорех за тоя табак: той убил, пезевенкинът, в планината чорбаджи Марка… Сега и той си намери майстора… Майка му тамо!…
На Найден щръкна косата.
— Как? Юсуф ли го уби? — извика той потресен.
— Той. Аз не бях там тогава, но ми разказаха белочерковци, дето видели… Всеки казва: табака, бреговчанина. Тъй го и викаха там: „Бреговчанина!“
Стремски си плесна ръцете, силно развълнуван: той си спомни сега, че и Иван Кирков в Стара планина беше споменал с това име: „Бреговчанин“, убийцата на баща си.
Докторът, който чу тоя разговор и разбра, че Рангел е убил убийцата на Найденовия баща, неусетно скокна и дойде при Иванча. Той забрави сръднята си… Подаде ръка на Иванча и му каза покъртено:
— Да се примирим, господине, и аз съм тракиец: доктор Догански.
Иванчо стисна докторовата ръка с готовност и ухилено каза:
— Дай, защо да се караме.
— Вий как се казвате, господине?
— Тука, в Искрец, ми викат Иванчо Тодоров, по баща ми, де; а там, у нас, ме прекарваха другояче, викаха ми повечето човеци: Иван Боримечката.
— Боримечката! Вий ли сте? — извика зачуден Стремски, който знаеше анекдота от Клисурското въстание за „топчето“.
— Аз самичък, господине — отговори гордо Боримечката, — аз съм, дето на Клисура славно изнасях на Злѐ дол черешовия топ!
Стремски стисна ръцете на Иванча, покъртен и възхитен от всичко, каквото чу.
— Ами ти кой си? От Бяла черква си, нали? — попита Боримечката.
— Как? Негова милост е синът на чорбаджи Марка! — каза докторът.
— Ах, ти си бай Марково момче?
— Да.
— Ти къде беше тогава, когато бягаха през Балкана?
— И аз бягах заедно, бай Иване.
— Ами кой бай Марков син пушкал на турците на Балкана? — попита Иван живо.
— Аз.
Боримечката скочи и му улови и двете ръце.
— Ваша милост отърва наша Стайка. Найден го гледаше, без да разбере коя Стайка и без да си обясни вълнението му.
— Как, ти не знаеш ли? Ти тогава си отпъдил турците, та Стайка, жена ми, избягала и кака Гинка с народа барабар!… Е, ти ли си юнакът бил?
И великанът сграбчи в широките си обятия, като една горила, Найдена и го цалува по устата и по бузите много пъти и с насълзени очи.
— Без тебе Стайка, господине, щеше да се пропадише и стане зян за мене… Турците искали да я отвлечат… Тя ми е разказвала и аз съм плакал. Името ти не помнеше само. Да си жив, бог да прости баща ти, че родил такъв син… Огнянов беше така юнак! Ей, виж пак де да се видим! Кой знаял? Да не беше дъжда, така и не щях да знам, че си Марков син и избавител на Стайка… Като й кажа тая вечер, каква радост ще бъде! Дай тука бре, да почерпя! — обърна се Иван към кръчмаря. — Господин докторе, седни и ти… Кусур не връзвай за одеве… Така, живи хора доде сме, караме се, мирим се… Искам с вас като с братя от една майка да си погълчим и да се погледаме… И мене ми е, зер, измиляло сърцето за нашата Автономия… Кога да е, тамо ще се ходи, там ме тегли… И Стайка се плаче за село… Какво има там? Пепел… Ама на: сърце… „Дето се окучило, там се научило.“ Ето и дъжда се вали, няма що да бързаме… Заповядайте! — казваше възрадвания Боримечка, като подаваше на всекиго стъкълце със сливовица по шопския обичай. — Пийте, хайде и аз да пия: бог да прости дяда Марка… Найдене! Много здраве ти да носиш в Бяла черква на всичките, които питат. А там кой не познава Боримечката?… Ах, нашата благородна Автономия. Друго нещо, хора благородни. Наздравица!…
Възхитеният Иван се разбъбра, той от вълнуване стана пиян. Спасителят на Стайка беше пред очите му. Простото му сърце тупаше от драгост, душата му преливаше от чувство на благодарност и той не сваляше очи от Найдена, радваше му се и любуваше му се… Той със страх поглеждаше навън, дето дъждът намаляваше и двамата тракийци скоро щяха да тръгнат.
XXI. Опасност
Найден, при толкова нови вълнувания, не забравяше сега и Рангела, който му стана скъп и доби геройски образ пред очите му. Той беше храбрият отмъстител за баща му. Самото провидение му го изпречи днес на пътя, за да го спаси от гибел, понеже беше станал оръдие на това провидение. Той не се стърпя и отиде на една минута в скривалището му, стисна ръцете и му каза:
— Рангеле, ти знаеш ли кого си убил? Убийцата на баща ми!
Рангел го гледаше прехласнат.