Дан на Хрътките

— Ще има край — отвърна Маппо. — Когато го намеря отново.

— Той не е тук.

— Знам.

— Нима си готов да вървиш през жилите на земята, Маппо Рънт? Затова ли дойде до този храм?

— Да.

— Избираш най-гибелно опасен път, Маппо. Отрова има там. Жесток студ. Лед, зацапан с чужда кръв. Вятър има, който вие с безкраен предсмъртен вой. Мрак има и е непрогледен. Скръб има, повече, отколкото дори ти би могъл да понесеш. Уязвима крехкост и неща неподатливи. Тежести, на които дори такъв като тебе не би могъл да устои. Ще извървиш ли все пак Пътя на Бърн, Маппо Рънт?

— Длъжен съм.

Тъжното лице стана още по-тъжно.

— Така си и мислех. Можех да направя списъка си от предупреждения още по-дълъг, знаеш ли. Можехме да останем на местата си до края на нощта, ти в тази мокра локва, аз тук, и да редя зловещите подробности. И пак, в самия край, щеше да кажеш: „Длъжен съм“, и щяхме да сме си загубили времето. Аз прегракнал, ти — заспал прав.

— Казваш го, все едно съжаляваш, жрецо.

— Може и да съжалявам. Беше много поетичен списък.

— Тогава непременно го изреди в цялата му пълнота в записките си в дневника за тази злокобна нощ.

— Идеята ми харесва. Благодаря ти. Хайде, влез, обаче си изтрий краката. Но побързай — подготвяме ритуала, откакто корабът ви пристигна.

— Широтата на знанието ти е впечатляваща — отвърна Маппо, наведе се и влезе.

— О, да. Хайде, последвай ме.

Къс коридор, капещ таван, широк наос, разкъртен и мръсен мозаичен под, след това — по втори коридор, този път обграден от ниши, всяка приютила светиня — безформени буци сурова руда, кристали от бял, розов и лилав кварц и аметист, звездни камъни, кехлибар, мед, кремък и вкаменено дърво и кости. В края на този проход коридорът се отваряше в по-широка главна камера с колонада и тук, подредени в две редици, чакаха послушници, всеки облечен в кафяв халат и вдигнал високо горящ факел.

Когато Върховният жрец поведе Маппо между редиците, послушниците запяха монотонно на някаква загадъчна реч.

На мястото на олтара в другия край на залата в пода имаше цепнатина, сякаш самата земя се беше разтворила под олтара и го беше погълнала с подиума, на който е стоял. От пукнатината се виеше лютив горещ дим.

Върховният жрец с тъжното лице пристъпи до самия ръб, след което се обърна към Маппо.

— Портата на Бърн те очаква, трелл.

Маппо се приближи, надникна долу.

И видя разтопена скала двайсетина крачки надолу, забързана, кипнала огнена река.

— Разбира се — заговори Върховният жрец, — това, което виждаш, не е в нашето селение. Ако беше, Даруджистан щеше да е едно огнено кълбо, по-ярко от слънцето, с всички тези кухини с газ.

— Ако скоча долу, ще се изпека на въглен — каза Маппо.

— Да. Знам какво би трябвало да си мислиш.

— О?

— Бива си го портала.

— Да. Съвсем точно казано.