Дан на Хрътките

— Нищо, нищо, забрави за тях. Имам си задачи, мисии, важни дела. Работа имам да свърша.

И забърза отново, газеше през сметта и чуваше съществата зад себе си — газеха през същата смет. Спираше при всеки проход между къщите, озърташе се по улиците и притичваше към следващия вход. След него бок’арала се скупчваха, поглеждаха насам, поглеждаха натам и хукваха да го догонят.

Той изведнъж се закова на място. Миг по-късно звукът от хлъзналите му се пети се повтори от безчет нокти, заорали в камъните. Искарал Пъст се хвана за косите и се завъртя. Всички бок’арала стояха наведени, притиснали възлестите си юмруци в малките си черепи.

— Оставете ме на мира! — изсъска им той.

Отвърнаха му със съскане.

Той ги заплю.

Те го изпръскаха със слюнка.

Заудря се по главата.

Те също заблъскаха главите си с юмруците, пълни с дрънкулки и смачкани плодове.

Присвил очи (присвил очи!), Искарал Пъст бавно застана на един крак. Видя как бок’арала се залюляха, и те застанали на един крак.

— Богове на бездната, всички съвсем са полудели!

Обърна се и погледна ядосано тромавия осмоъгълен храм на петдесет крачки по улицата, вдясно. Стените му представляваха хаотична гмеж от ниши и безформени ъгли, истинско изобилие от сенки. Искарал Пъст въздъхна.

— Новото ми обиталище. Скромен бордей, но ще ми свърши работа. Мисля да го оправя, разбира се, когато има време. О, обичаш златни прибори и копринени кърпички, нали? Просто някои нещица от посъбраното от мен тук-там, но съм доволен. Паяци? Не, никакви паяци тука, о, не. Просто не се разрешава. Гадни същества, да, отвратителни. Никога не се къпят. Гадни.

Зад гърба му запя нечленоразделен хор.

— О, тях ги остави. Виж, родата на бившата ми жена — ако знаех, ами да, разбира се, че изобщо нямаше да й скоча, ако се сещаш какво имам предвид. Но така е то — ожениш се и накрая ти се качи на врата цялата семейна менажерия. И макар тя да се омете вече, тая суха коруба с щръкнали във въздуха крака, е, признавам, чувствам се отговорен за нещастните й близки. Не, не, тя изобщо не приличаше на тях. По-лоша беше всъщност. Признавам, че се бях побъркал за малко. Безумието на младостта, предполагам. Кога се оженихме ли? Ами четири-пет години вече, м-да. Само че все едно е било цял живот и толкова се радвам, толкова се радвам, че свърши. Още винце, миличко?

Усмихнат, Искарал Пъст пое към храма.

Тънещи в сенки стъпала водеха към тънеща в сянка площадка под нащърбения каменен трегер; о, всичко бе направено много добре. Двукрилата врата беше огромна, истинска порта почти, облицована с лъскав бронз, с огромния барелеф на връхлитащи Хрътки. Великолепен вкус! Предадено с любов, целият този озъбен ужас.

— Да, вратите са моя идея, от моята ръка всъщност… шегичка. Пана, скулптура, портретура, карикатура, керамикатура… керамика имам предвид, просто използвах техническия термин. Само погледни тази погребална урна — прелестна е, да. Тя е вътре. Възлюблената ми починала. Починалата ми възлюблена, блаженопочившата ми, хи-хи — о, да й сгъна крайниците не беше лека задачка, да ти кажа, едва я побрах вътре. Знам, трудно е да се повярва, че е вътре, в урна не по-голяма от делва за вино. Много умения притежавам, да, както е редно за най-славния смъртен слуга на Върховен дом Сянка. Но ще ти кажа едно — тя много се бори, докато влезе вътре!