Дан на Хрътките

Маппо отново се поклони.

— Все пак ви благодаря.

Празненствата в този квартал, изглежда, се бяха съсредоточили на главните улици, окъпани от синкавата светлина на газовите лампи. Не беше трудно да се избягват такива места с градския страж, който го водеше през криволичещите задни проходи и пресечки. А малкото фигури, които се мяркаха на пътя им, бързо се измъкваха, щом видеха униформата на стража (или може би огромното туловище на Маппо).

А после, зад някаква схлупена пивница, се натъкнаха на два трупа. Стражът изруга под нос, наведе се над единия и го освети с фенера.

— Това започва да става проблем — измърмори, когато златистата светлина огря зацапания със смет паваж и лъскавата локва засъхваща кръв. — Този явно е пребит. Юмруци и ботуши — познавах го, горкия човек. Губеше боя с пиячката… е, битката вече свърши, приятел, Беру да благослови душата ти. — Премести се до втория. — А, да. Гуглата да го вземе тоя, който е направил това — имаше други четирима, по същия начин. Това го знаем. Още не можем да разберем какво оръжие използва… сап може би. Богове, това ако не е жестоко.

— Господине — обади се плахо Маппо, — струва ми се, че имате по-важни задачи тази нощ. Само да ми кажете посоката…

— Не, ще те заведа, трелл. Двамата са мъртви вече от две камбани — без значение е, ако полежат тука още малко. — Изправи се с въздишка и добави: — Мисля, че е време управата да се обърне към някой маг или жрец.

— Желая ви успех.

— Така и не мога да си го обясня — каза стражът, след като отново поведе трелла. — Все едно, че мирът не стига — все някой трябва да изпълзи от дупката с кръв по ръцете. Да сее раздор. Нещастия. — Мъжът поклати глава. — Да можех да намеря само някаква причина за тия мерзости. Не са нужни. Никой не ги иска и никой не иска това, което причиняват. Какво е нужно тука? Мотива им имам предвид. Това бих искал да разбера. Какво им трябва, какво искат? Самото опиянение от силата? Да се наложиш? Усещането за власт над живот и смърт? Богове, да можех само да разбера с какво са им пълни мозъците.

— Не, господине — отвърна Маппо. — Радвайте се, че не го знаете. Дори зверовете отстъпват на такава враждебност. Убийците сред вашия вид, сред моя, са точно това — зверска диващина, съчетана с разум, или поне с това, което минава за разум. Живеят в един размътен свят, господине, объркан и плашещ, зацапан от завист и злоба. А накрая умират така, както са живели. Изплашени и самотни, и всякакъв спомен за сила и власт се оказва илюзия, фарс.

Градският пазач беше спрял и го бе зяпнал. Точно зад изхода на уличката имаше стена и вляво — неосветен свод на някакъв тунел или порта. След миг мъжът изсумтя, обърна се и отново поведе Маппо през вонящия проход през стената, където воинът трелл трябваше да се наведе, за да мине.

— Трябва да сте могъщо племе там, в отечеството ви, ако съплеменниците ти са толкова едри като теб — отбеляза стражът.

— Уви, обикновено не сме убийци, господине. Ако бяхме, сигурно щяхме да я караме по-добре. А иначе славата на моя народ е повехнала. — Маппо спря и погледна назад към портата, през която току-що бяха минали. Видя, че стената е само фрагмент, ивица с дължина не повече от петдесет крачки. В двата края, на мястото, където трябваше да продължава, се подаваха сгради.