Пясъчните крале

— Роян — повика го тя замаяно. — Къде си?

Каюткомпанията изглеждаше празна, но може би беше заради тъмнината.

— Следвай звуците — обади се Данел от вратата; надзърташе плахо и подозрително, сетне се запромъква покрай стената.

Сякаш в отговор на думите му хлипането пак се усили. Но идваше ту от единия, ту от другия край на помещението.

Завладяна от нетърпение, Линдран се хвърли към звука и се удари в стената на кухненския бокс. Това я подсети за някакво оръжие и за страховете на Данел. Да, кухненските прибори.

— Чакай — извика след малко на Данел. — Взех нож. — Размаха го и острието докосна реещ се мехур от някаква течност с големината на юмрука й. Мехурът се пръсна на стотици малки мехурчета и едно от тях се опря в устните й и тя го близна.

Кръв.

Но Ласамер бе умрял отдавна. А и кръвта му беше изтекла. Онова, което не бяха избърсали, отдавна трябваше да се е съсирило.

— О, господи! — извика Данел.

— Какво има? — попита Ландрен. — Намери ли го?

Данел дращеше отчаяно назад към вратата, лазеше по стената като някакво огромно насекомо.

— Линдран, изчезвай оттук! — извика той. — Побързай!

— Защо? — попита тя разтреперана. — Какво има?

— Писъците — рече той. — Стената, Линдран, стената. Звуците.

— Говориш глупости — тросна му се тя. — Я се стегни!

Той запелтечи:

— Не чуваш ли? Звуците идват от стената. От интеркома. Това е измама! Симулация. — Данел стигна до вратата шмугна се през нея и въздъхна облекчено. Не изчака Линдран, а продължи по коридора, като се теглеше отчаяно за дръжките и риташе с крака.

Линдран понечи да го последва.

Този път звуците долетяха отпред, откъм вратата.

— Помогни ми — прошепна гласът на Роян Кристоферис. Последваха стенания, хлипане и сподавено хъркане. Тя спря.

Отново хъркане и потракване, този път отстрани.

— Оххх — изгъргори друг глас, сякаш се съревноваваше с първия. — Помогни ми.

— Помогни ми… помогни ми… помогни ми — стенеше Кристоферис в мрака зад нея.

Кашляне и тихи стонове под краката й.

— Помогни ми — заговориха всички гласове в смразяващ хор. „Запис“, помисли си тя. — Помогни ми, помогни ми, помогни ми, помогни ми… — гласовете се извисяваха, набираха сила, думите прераснаха в писъци, а писъците завършиха с мъртвешко хъркане. Изведнъж всичко утихна. Просто така.

Линдран се отблъсна и се насочи към вратата, с ножа в ръка.

Нещо тъмно и мълчаливо изпълзя изпод масата и се надигна да й пресече пътя. Успя да го зърне съвсем ясно за миг, докато изплуваше между нея и светлината. Роян Кристоферис, все още със скафандъра, но със свален шлем. Държеше нещо и го насочи към нея. Беше лазерна резачка. Най-обикновена лазерна резачка.

Тя се носеше право към него, безпомощна пленничка на инерцията. Размаха ръце и опита да се спре, но не можа.

Когато се доближи, видя, че Роян има втора уста под брадичката — дълга черна цепка. И тя й се усмихваше, а докато помръдваше, отвътре излизаха и се разпръскваха малки капчици кръв.