Зелени години
- Автор: Кронин Арчибалд Джозеф
- Язык: болгарский
- Переводчик: Живка Рудинска
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Зелени години». Краткое содержание книги:
Сега, когато слязохме от влака, тя се опита да оправи настроението си. Усмихна се и стисна ръката ми.
— Ти си истински мъж, ето, не плачеш. Как мислиш, ще можеш ли да вървиш пеш до в къщи? Не е много далече.
Със силното желание да и угодя, аз отговорих, че ще мога. И така, ние не взехме единствения файтон пред гарата, а се спуснахме пеша по Хай стрийт. Мама се опитваше да привлече вниманието ми към забележителностите на града, покрай които минавахме.
Сърцето ми щеше да изхвръкне.
— Мистър Рийд сигурно ти е казал, татко… бих… бих дал всичко, за да уча медицина в Уинтънския университет.
Татко сякаш се сви малко, по-право казано се смали. Навярно просто е седнал по-дълбоко в креслото. Принудено се усмихна.
— Знаеш, парите не ги ринем, Робърт!
— Но, татко… Мистър Рийд не ти ли е казал за стипендията на Маршъл?
— Каза ми, Робърт. — На бледите, почти прозрачни таткови бузи избиха цветни петна. Погледна ме сериозно, сякаш възмутен ме защищаваше от някаква измама. — И му съобщих, че е крайно неразумно да повдига надеждите ти за такава безумна идея. Мистър Рийд много си въобразява, не ми харесват радикалните му възгледи. Изходът от никакъв изпит не може да се предскаже, както показа опитът с Мърдок. При това за Маршъл. Да, конкуренцията за стипендията е огромна. Откровено казано, без да искам да те обидя, не вярвам, че можеш да я спечелиш.
— Но ще ми разрешиш да опитам, нали? — обхванат от внезапна тревога задавено изрекох аз.
Слабото лице на татко още повече се „изостри“. Отмести очи от мен и погледна през прозореца.
— В твой собствен интерес е да не ти разреша, Робърт. Това са само лоши приумици в главата ти. Дори да спечелиш, не мога да си позволя да те оставя още пет години без да спечелиш нито едно пени. В толкова разноски сме влезли заради теб. Крайно време е да започнеш да ги изплащаш.
— Но, татко… — молех отчаяно, после млъкнах, почувствувах как пребледнявам и ми прималява. Исках да му обясня, че двойно ще му се изплатя, само да ми даде да опитам възможностите си, да му кажа, че каквото ми липсва като интелект, ще го компенсирам с упорита работа. Но аз седях смачкан и безмълвен. Знаех колко е безполезно — с татко не можеше да се спори. Както повечето слаби хора, той отдаваше изключително значение на това решението му да не се променя. Не се държеше злобно — към мен никога не се е отнасял сурово; в действителност се гордееше, че нито веднъж в живота си не е вдигнал ръка срещу мен. Воден от неизвестни сили, които го държаха в своя власт, в същност той беше убеден, че „го прави за добро“.
— В действителност — продължи той утешително, — миналата седмица говорих за теб с главния хронометрист. Ако отидеш в завода това лято, преди да си навършил двадесет и една година вече ще имаш професия. И през цялото време ще печелиш добре, ще помагаш да поддържаме домакинството. При дадените обстоятелства не е ли това най-разумното, което можеш да направиш?
Измърморих нечленоразделно. Не исках да се отдам на техниката, подозирах, че не ставам за тригодишен чираклък в леярната. Дори и да е прав, никакви разсъждения на тоя свят не можеха да облекчат раздиращата горчивина в сърцето ми.
Татко стана.
— Несъмнено си разочарован — въздъхна той, потупа ме по рамото и излезе от стаята. — Бедняците не могат да избират, момчето ми.
Останах да седя с наведена глава. За всичко се бе разпоредил в завода. Без съмнение за тази новина е писала мама на Кейт оня ден. Спомних си за оптимистичните надежди, за разговорите с Алисън и Гавин, за глупавите въздушни кули, които си бях изградил, и носът ми потече. Изстенах.
Исках да приличам на Юлий Цезар и Наполеон. Но аз още си бях аз.
Седма глава
Дните се влачеха. Бях в отчаяние. В четвъртък, малко преди края на великденската ваканция, косях тревата в задния двор на мисис Босъмли — татко се беше договорил със съседката за шилинг месечно да поддържам тревата в ред и да я подрязвам. Тази дребна моя печалба не се изплащаше на татко — би било недостойно, но тъй като мисис Босъмли беше собственичка и на двете къщи — и на нашата, и на своята (двойната собственост й бе останала от съпруга) — всяко тримесечие татко внимателно записваше и удържаше тази сума от чека за наема.
Този следобед, след като свърших и прибрах машината, тя дойде до прозореца, извика ме вътре и сложи пред мен студен ябълков сладкиш и чаша чай.
Пиеше силния си чай без захар и ме наблюдаваше с израз на явно неодобрение. Беше станала по-едра и по-внушителна, лицето й с мрежата от изящни венички по бузите изглеждаше някак съсипано като на стар боксьор, но очите й блестяха, а устните й насмешливо се свиваха — свидетелство за живия й характер.
— Робърт — каза тя най-после, — съжалявам, но трябва да ти кажа, че ти все повече и повече започваш да ми приличаш на кон.
— Наистина ли, мисис Босъмли? — унило заекнех аз.
Тя кимна.
— Лицето ти се издължава с всеки ден. Защо, за бога, си такова меланхолично момче?
— Навярно просто по природа съм тъжен, мисис Босъмли.