Зелени години
- Автор: Кронин Арчибалд Джозеф
- Язык: болгарский
- Переводчик: Живка Рудинска
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Зелени години». Краткое содержание книги:
Сега, когато слязохме от влака, тя се опита да оправи настроението си. Усмихна се и стисна ръката ми.
— Ти си истински мъж, ето, не плачеш. Как мислиш, ще можеш ли да вървиш пеш до в къщи? Не е много далече.
Със силното желание да и угодя, аз отговорих, че ще мога. И така, ние не взехме единствения файтон пред гарата, а се спуснахме пеша по Хай стрийт. Мама се опитваше да привлече вниманието ми към забележителностите на града, покрай които минавахме.
Леката горчивина в гласа на Рийд, ироничната нотка не можаха да прикрият факта колко сериозно се страхува от това ужасно момче, което на санскритски моли баща си да му подаде печена филийка на закуска. Какво друго можех да направя, освен да стискам зъби и да мълча.
— Нали разбираш, млади приятелю Шанън… — заключи Джейсън с по-благ тон, — трябва наистина много да работим. Не, няма да те претрепя от работа, не чак толкова. Всеки ден ще имаш по един свободен час да се раздвижиш. Когато стигнеш до състояние на пълна истерия, няма да искаш да ползуваш този час, но аз ще настоявам. Трябва да проветряваш мозъка си, бог да ти е на помощ, да се разхождаш пеш извън града, а може да вземаш и колелото ми, само внимавай да не го спукаш. Ще ти давам много книги. Дръж ги в спалнята си. За предпочитане е там да учиш. Нищо не може да те задържи над работата повече от една гола стена. Ще направя програмата ти. В бюрото си в училище имам изпитните работи от последните десет години. Ще минем всички въпроси. Започваме утре… Мисля, че това е всичко. Някакви забележки?
Гледах го вторачен, очите ми светеха с белия пламък на възторга, цялото ми тяло се тресеше под напора на чувствата ми. Как можех да му благодаря? Как можех да му кажа, че ще работя, ще се боря и ще умра за него.
— Да, сър — заекнах аз, — обещавам ви…
Безполезно, но съм сигурен, че ме разбра.
Той енергично стана и започна да отделя за мен книги от лавицата.
Дядо ми помогна да ги занеса в къщи. Намирах се между земята и небето, ходех сякаш по въздуха.
Осма глава
В началото на юни се случи събитие, незначително само по себе си, но толкова полезно за намерението ми, че го сметнах за намеса на провидението, пряк отговор на молбите, с които бомбардирах небесния престол.
Не много дълго след славното ни решение в стаята на Рийд аз се върнах от утринната си „обиколка с кифлите“ и намерих Адъм в къщи — изглежда той винаги пристигаше рано сутрин. Седеше на закуска свеж, гладко избръснат и разговаряше с мама и татко. Бързал да пристигне с първокласния спален вагон на вечерния експрес от Лондон — винаги, когато пътуваше на служебни разноски, Адъм правеше това по царски. Въпреки че търговските му работи в Уинтън изискваха тези периодични завръщания на север, сега Адъм бе ходил в Лондон: беше назначен за представител на застрахователната компания „Колодония“ в Южна Англия. Макар промяната да не му донесе увеличение на заплатата, Адъм твърдеше, че тя се дължи на търговската му находчивост и е една стъпка напред към велики неща. Сега живееше в хотела на Хенгър хил в Илинг.
Залових се със закуската си — каша и мътеница, а той поднови забележките, прекъснати, за да ми поднесе обичайните си сдържани поздрави.
— Да, мамо, мисля, че ще е интересно за теб да видиш къщата.
— Каква къща, скъпи? — запита мама.
Адъм се усмихна.
— Е, добре, къщата, която си купих…
— Купил си къща? — попита татко с жив, почти професионален интерес на член от Ливънфордското строително дружество, в което в същност бяха вложени всичките му спестени с много труд пари. — Къде?
— На Бейсуотър роуд — небрежно каза Адъм. — Първокласно място с изглед към парка. И къщата е първокласна, гипсова мазилка, кремаво боядисана, седем етажа, махагоново стълбище, мраморна веранда — много горда къща и мое неотменимо право. Но ето, тя не ви интересува.
— Интересува ни, скъпи — въздъхна мама. — Това е най-вълнуващата новина.
Адъм се разсмя и подаде чашата си за още чай.
— Е, да, бях хвърлил око на този имот от известно време, всеки ден на път за службата минавах покрай него. От шест месеца там висеше дъсчица с надпис: „Продава се“ и една сутрин видях съобщение: „Разпродажба на търг следващата седмица“. О-хо, помислих си. Сигурно ще е интересно! Откак дойдох на юг, все търся подходящо истинско имение да вложа парите си. И така, следващия понеделник се отбих в къщата за разпродажба. Обикновено място, хубава ламперия, много джентълмени с цилиндри. Търговският агент също с цилиндър — Адъм погледна яйцето и бекона пред себе си. — След като обяви, че къщата струва шест хиляди, а в случая наистина толкова струва, поглеждайки ме, той започна наддаването при три хиляди лири. Цената се качваше все повече и повече, цилиндрите наддаваха един срещу друг, докато тя стигна пет хиляди и петстотин. Дълго-дълго вися на тая сума, докато не я продадоха на най-лъскавия цилиндър. Аз седях отзад и мълчах — смешно само как се опитваха да ме предизвикат. Но, разбирате ли, бях направил справка. Знаех, че банката е дала ипотека от две хиляди лири и имаше опасност да я обяви за пресрочена. На следващия ден получих писмо от лъскавия цилиндър. Предлагаше да ми отстъпи собствеността си за четири хиляди. Хвърлих писмото в кошчето за отпадъци. Тогава…