Зелени години
- Автор: Кронин Арчибалд Джозеф
- Язык: болгарский
- Переводчик: Живка Рудинска
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Зелени години». Краткое содержание книги:
Сега, когато слязохме от влака, тя се опита да оправи настроението си. Усмихна се и стисна ръката ми.
— Ти си истински мъж, ето, не плачеш. Как мислиш, ще можеш ли да вървиш пеш до в къщи? Не е много далече.
Със силното желание да и угодя, аз отговорих, че ще мога. И така, ние не взехме единствения файтон пред гарата, а се спуснахме пеша по Хай стрийт. Мама се опитваше да привлече вниманието ми към забележителностите на града, покрай които минавахме.
Слънцето изгря, но не проби. Беше един от онези тихи сребристи дни, изпълнени с топлина и мека лъчезарна светлина, когато звуците, макар и приглушени, се чуват отдалече, а настъпващата в промеждутъците тишина е изпълнена с шума от струенето на жизнените сокове в зелените листа. Гърбът на коня неясно се повдигаше и се спускаше между вдлъбнатините също като кораб; покрай нас се плъзгаше околността — мъгливи гори, части от паркове, една сива сграда с високи комини, тераси и оранжерии между бързо преминаващи дървета.
Помагах на Том да разтовари чувалите и фуража при задните входове на тези големи провинциални къщи. Той беше космат, непохватен мъж и на няколко пъти изпадаше в затруднение да омилостиви някой сърдит коняр, оплакващ се, че „поръчката му“ не е добре изпълнена. Веднъж, повдигайки една тежка кутия, установихме, че стокилограмовият чувал с брашно отдолу се е разкъсал и съдържанието му се е разсипало по дъното на фургона. Той изруга, почеса се по главата и после с желанието да заглади нещата, ми каза:
— Нищо, нищо, няма да забележат!
В Лас се дотътрихме следобед, а Гавин, без да показва нетърпеливост, седеше на километричния камък в началото на късата селска улица. Носеше строгата униформа на своето специално училище — сиви вълнени панталони и риза, мека както при играчите на крикет шапка, също сива, открояваща се или по-скоро украсена с тънки лентички в синьо и бяло — цветовете на Ливънфорд. Невъзможно е да се предаде изяществото на тази чакаща фигура — пораснал е, както и аз, но все още е слаб — на сдържаната, несъзнателна гордост в това вече загоряло от слънцето лице под небрежно нахлупената шапка. Но мога да отбележа безмълвната радост на силното ни ръкостискане.
— Страхувам се, че довечера няма да ловим риба — промърмори Гавин, когато фургонът се отдалечи. — Няма вятър, а е и много светло.
Вървяхме през тихото село край езерото, минахме между десетки къщи, всичките ниски, със сламени покриви, боядисани в бяло, наредени на известно разстояние една от друга по късия бял път, започващ от полите на зеленото възвишение и завършващ до сребристите води на Лох. Обички и пълзящи рози обвиваха къщите и се губеха в жълтите сламени покриви. Обичките вече цъфтяха и заливаха с яркочервен душ бяло боядисаните стени. Едно овчарско куче лежеше в белия прахоляк, проснато на земята и замечтано. До нас долиташе сладкото жужене на пчелите. През омарата се виждаше малкият като играчка дървен пристан с гребните лодки, завързани с избелели въжета. Пред такава красота си разменяхме редките тайни погледи.
Седяхме с Гавин на една обърната лодка пред ловната хижа на баща му, докато скритото зад облаците слънце не залезе, разпределяхме рибарските принадлежности и икономисвахме думите — за това си бяхме дали обет. В седем часа, след като мисис Глен, стопанката на къщата, хубаво ни нахрани с току-що изпечени кифли и пресни варени яйца, залети с гъсто мляко, ние обърнахме лодката и я тикнахме във водата. Все още беше много рано, но бледоморавата блещукаща светлина по Лох предвещаваше мрак. Взех веслата, изведох лодката в тиха прохлада, спрях да греба и я оставих да се носи по течението след тишината между високите възвишения. Светлината изчезна, бледоморавото се превърна в тъмночервено, започнахме да не различаваме лицата си и тогава от изгубващия се бряг долетя слабия звук на гайда като далечния глас на човек, изгубил всичко освен душата си. Почувствувах как Гавин замира от мъчителни чувства. Нищо, дори стоическите ни клетви не можеха да устоят на този миг и на този звук. Скрит от нарастващия мрак, изведнъж с тих глас Гавин заговори:
— Разбрах, че се готвиш за стипендията Маршъл, Роби.
Трепнах силно изненадан.
— Да… Откъде знаеш?
— Мисис Кийт казала на сестра ми. — Гавин замълча, дишаше тежко. — Аз също ще опитам.
Погледнах го онемял, сякаш даже планините споделяха изненадата и объркването ми.
— Но, Гавин… на теб не ти е нужна стипендия!
В тъмнината долавях смръщения му израз.
— Ще се учудиш — говореше той бавно, силно смутен. — Напоследък татко има неприятности в работата. Когато човек купува на едро зърно или фураж, понякога търпи тежки загуби. Не е толкова лесно, както си мислят някои… Искам да кажа онези, които завиждат на баща ми и го одумват, че поддържа, както те се изразяват, охолен живот — той замълча. — Баща ми не обича да се показва, Роби. Но той заема някакъв пост и като кмет трябва да се поддържа — последва дълго мълчание. — Толкова е направил за мен… Сега, когато е така затруднен, искам аз да направя нещо за него.