Господарката на Рим

– Не знам.

– Флейтите!

– Казах, че съжалявам.

– А сбиването с момчето от хора? – подсказах му аз.

– Хленчещ, циврещ женчо – каза той с презрение – За това не съжалявам.

– Версенжеторикс! … – изсъсках аз.

– Разбирам – каза Ларций. – Махай се, ужасно дете, и се опитай да не чупиш нищо друго до края на деня.

Синът ми се измъкна намръщен.

– Съжалявам, доминус! – въздъхнах аз. – Обещавам да го набия.

– Не съм видял това да е довело до нещо добро, но щом настояваш. Той ти стопява наследството, да знаеш!

– Моето… наследство?

Усмивката проби през строгото изражение на Ларций и той с жест ме прикани да седна на един стол пред лектуса.

– Това е другата причина, заради която исках да те видя, дете. Промених си завещанието, за да те включа в него.

– Наистина ли?

– Ще наследиш малко пари, когато аз почина. Твоите пари – нали не си мислеше, че ще задържа за себе си всичко, което си изкарала? Аз ги инвестирах за теб. Освен тези, които ти удържах заради щетите, нанесени от твоя Викс. Той ще бъде освободен заедно с теб – добави малко колебливо Ларций, – когато умра. И съм щастлив, че няма да съм наблизо, за да видя хаоса, който ще докара на цивилизования свят.

Той се усмихна, когато се метнах напред и притиснах бузата си в пухкавата му ръка.

– Благодаря! Благодаря, благодаря – ти си най-милият господар, доминус

– Да, да. Върви да напердашиш онова ужасяващо дете, което имаш, и после да си упражняваш гласа. Все още чакам да чуя по-гладко изпълнение на последния куплет на "Сребърно море".

– Да! Да, ще се упражнявам!

Аз се поклоних и само дето не затанцувах из стаята. Свободна след смъртта му! Дано Ларций да живее дълъг живот, моля те, Господи, но един ден, когато Викс вече ще е пораснал, ние и двамата ще сме свободни! С малко пари, за да започнем свой собствен живот. Аз ще мога да работя за себе си, за разнообразие – да пея музиката, която искам, да отказвам на клиентите, които не харесвам, да си стоя вкъщи, когато не ми се излиза на сцената Къщата беше жизнерадостна сбирщина от хора: робите на Ларций, прочутите му момчета хористи, свирачите на флейта и на лира, всичките някак поставени в ред от Пенелопа, простичката освободена робиня, която го обичаше като предана съпруга. Тя сграбчи ръката ми, докато минавах покрай нея, къдриците ѝ потреперваха от гняв:

– Теа, Викс беше заловен в двора пак да играе на зарове с просяците. Викс изпищя, като го хванах за ухото и го завлякох обратно в уютната си малка стая на първия етаж.

– Ау! Нищо лошо не правех! Той беше един стар легионер и каза, че ако спечеля една игра на зарове, ще ми покаже меча си! Знаеш ли какъв вид меч наричат гладиус? Мога ли да...

– Не, не може да имаш гладиус!

Плеснах го и той заподскача пред мен по коридора, като мушкаше и финтираше към всяка една от статуите, които подминаваше по пътя си.