Татко
- Автор: Уортон Уильям
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Переводчик: Благовеста Дончева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Татко». Краткое содержание книги:
Напускаме планината и поемаме по права магистрала с четири платна. Тя ни е наградата. Били е като хипнотизиран. Хвърлям поглед на скоростомера — стрелката трепти над сто и двайсет! Исусе, има ограничение от малко над осемдесет километра!
— Погледни скоростомера, Били! Ах, каква скорост само развиваме!
Не го нападнах, казах го по начина, по който бих казал: „Виж онази жълта крава през прозореца“. Но той наистина намалява — намалява до около сто километра в час. След като се е движил с над сто и двайсет километра, на човек му се струва, че се пълзи с около четирийсет километра в час.
Край магистралата няма нищо интересно; тя се е проточила напред като железопътна линия без никакво отклонение. Навсякъде около нас — питомни животни: крави, млади кастрирани добичета.
Били внезапно започна да се кикоти. От време на време тананика и отбелязва такта с левия си крак.
— Татко, чуй това: първата свястна кънтри песен от „Не ме погребвай в самотната прерия“.
Започва да пее, смесица от Джони Кеш, Боб Дилън и Арло Гътри. Използва три от кънтри мелодиите.
— Сега следва солото на верижния трион. Лесно ще го изсвиря на китарата.
Започва да тананика, дюдюка, свисти, стърже — имитира звука на триона.
— А ето и продължението… почакай за миг! Яаа.
Отново дюдюка, свирка тананика и бръмчи. Настъпва доста дълга пауза, докато съчини третия куплет. Продължава да отмерва такта с голия си крак и да се кикоти.
— О’кей, готово е:
Отново странни, нетърпими звуци изпълват колата. До този момент не знаех, че може да издава толкова различни звуци с уста; той почти успява да имитира китара. Чувал съм да го имитира мотоциклет, но това сега е нещо съвсем ново за мен.
Били прави кратка пауза, но след нея няма спиране. Сега вече и двамата се смеем от сърце.
Били бръмчи, свирка и се смее така силно, че едва шофира. Забравя дори да държи крака си на педала за газта и за пръв път през целия ден се движим с разрешената скорост. Имам сълзи в очите и болки отстрани — смехът ми е истеричен. Трябва да внимавам да не допускам това.
След около осем километра спираме да заредим бензин и да обядваме. Храним се в ремарке, поставено върху железопътни траверси и приспособено за закусвалня. Отваряме леката въртяща се алуминиева врата и влизаме.
Барът е в дъното, а към страната, от която влизаме, има две маси. Поръчваме си големи хамбургери и сядаме на една от масите. Сами сме, няма други клиенти. Наближава два часа; късно за обичайната тълпа по обяд. Поръчваме си и млечни шейкове.
Има нещо специфично в американските хамбургери в Америка; то е като френски хляб във Франция. Може би причината е в атмосферата. Знам само, че американските хамбургери са нещо специално!
Хамбургерите в тази странна закусвалня са нещо изключително. Размазваме върху тях каквото ни попадне: сос с подправки, горчица, кетчуп, майонеза. Хамбургерите просто се топят в устата. Млечните шейкове са почти като сладолед, достатъчно втвърден, за да задържи сламките ни право нагоре. Ако имаше американски еквивалент на пътеводителя „Мишлен“, това място заслужава четири звезди.
Като се вземе предвид млечният шейк, предполагам, че вероятно слагам на гърба си приблизително по кило и половина на ядене. През последните пет месеца отслабнах с около девет килограма, имам достатъчно запаси да загубя още толкова, но вместо това започвам да възстановявам първите девет.