Ад на колела

Всъщност, Нейт никога преди не го беше осъзнавал, но това, че Али беше съвсем сама, разби проклетото му сърце и всичките му намерения и цели. И въпреки че не му се искаше нещата да стоят по този начин, се надяваше, че тя може да намери известна утеха в мисълта, че двамата поне имат нещо общо.

— Григ — прошепна младата жена, продължавайки да гали изписаните букви, — ме научи да си връзвам обувките и да карам колело. Дори ми показа как да поставям презерватив — усмивката й беше слаба и сладка, — с една огромна градинска краставица за модел. Можеш да си представиш какво беше моето разочарование, когато за първи път имах възможност действително да изпробвам уменията си върху жива плът.

Нейт изобщо не искаше да знае, но…

— На колко години беше?

— Деветнадесет.

— Господи! — изръмжа. Мразеше този тип, който бе имал изключителната чест да бъде първият й и…

О, страхотно. Това наистина беше идеалният момент за просветление. Сякаш този ден вече не беше достатъчно лош. Но да се крие от истината, бе още по-лошо! Изведнъж разбра, че не може да се самозаблуждава повече. Не можеше да продължава да се преструва, че това, което изпитва към нея, може да бъде просто несподелена страст.

Той я обичаше.

Бам! — както би казал Емерил35.

Обичаше я така, сякаш не беше обичал никога и нищо в целия си жалък живот, и не беше ли това едно гигантско „Свършен си!“ от Вселената?

Но това не променяше нищо.

Тя никога нямаше да бъде негова. Дори след милион години. Защото нищо не можеше да промени факта, че беше убил брат й — толкова просто и в същото време толкова ужасно изглеждаха нещата.

По дяволите! Искаше му се да крещи заради несправедливостта и да покаже на болезнено нечестната Вселена два средни пръста. Вместо това поклати глава и промърмори:

— Иска ми се… иска ми се… — Желаеше толкова много неща, че не знаеше откъде да започне.

— Да. — Али го спаси от необходимостта да довърши мисълта си. — На мен също.

И докато се взираше в нежните й блестящи очи, Нейт си помисли, че може би й вярва.

— Нека го направим сега, а? — прошепна тя и за момент Нейт застина. Да направи какво? Най-после да признае, че те… — Хайде да вземем проклетата флашка и да изчезваме от тук, по дяволите.

Да, наистина. Добра идея, иначе щеше да избухне в сълзи и да й признае любовта си. И няма ли това да бъде шок за нея? Нейт Уелър — Призрака, или както Ози обичаше да го нарича „господин Безчувствен“, губи играта и ридаейки като бебе й се обяснява във вечна любов? Вероятно би си помислила, че е напълно луд, и нямаше да е далеч от истината. Колко тъжно.

Пое дълбоко дъх, докато я гледаше как благоговейно вдига капака на сандъка. Трябваше само да се стегне още за няколко минути, а после щяха да излязат оттук и да отпътуват. Колкото по-скоро, толкова по-добре. Не само че бе на косъм от това да се разреве и да излее сърцето си пред нея, но и безпокойството му растеше с всяка изминала секунда. И тогава отминаващите секунди вече нямаха никакво значение, защото времето спря.