Сказания за ледената планина
- Автор: Драганов Александър
- Серия: Ледената планина #1
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Год: GAIANA Book&Art Studio
- ISBN: 978-954-8633-97-0
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сказания за ледената планина». Краткое содержание книги:
Книгата включва разказите „Елфът от планината“ и „Лихваря“, публикувани за пръв път преди години в сборника „Мечове в леда“, както и „Водопадът на зората“, роман, който за пръв път излиза на хартия.
Изпитваше безкрайна обич към Лерта, жената, която го бе освободила от проклятието на Лихваря, която го бе посрещнала като син в дома, в който той бе влязъл като убиец.
А Алтиарин… Римиел се възхищаваше от черния елф. Алтиарин бе силен, смел, бе загърбил тъмното си минало, бе намерил любовта си, бе се борил за нея и я бе защитил. Римиел искаше да бъде като него, да постигне това, което той е постигнал. Сега имаше шанс да го направи — с неговата дъщеря. И черният елф не го бе спрял въпреки първоначалното си неодобрение. Вампирът изпитваше дълбока признателност към него заради това. И не само.
Но голямата битка тепърва предстоеше. Битката, която Алтиарин бе преминал, след като се бе запознал с Лерта. Римиел знаеше историята за ужасния инквизитор и неговата потеря от рицари убийци, които погубили Крау и отвлекли лечителката, за да я убият в столицата Санпар като вещица. Алтиарин ги бе настигнал и избил всичките, а накрая бе съкрушил и техния предводител в свирепа битка, в която едва не бе изгубил живота си.
Лерта разказа тази история, с гордост и любов към любимия си.
Алтиарин бе срещнал своето предизвикателство и го бе преодолял.
Сега и Римиел трябваше да се справи с пилигримите.
Усети хлад само при мисълта за тях. Те бяха ужасяващи същества. От всички в групата само той ги бе виждал в действие. Само той бе станал свидетел на ужасните заклинания и сили, които контролираха. На неестествените енергии, които им служеха. На начина, по който изменяха самата реалност с присъствието си, правейки я несигурна и податлива на собствените им желания.
Той знаеше, че единственият им път е бягството. Че ако се оставят да бъдат настигнати от онези същества, ще погинат, както бе умрял и странният старец с големия нос. Кой ли бе той? Римиел не знаеше. Но не искаше да сподели съдбата му.
И все пак не можеха вечно да бягат. Инстинктивно усещаше, че рано или късно отново ще се срещне с пилигримите и техния предводител, монаха с личинки по устните. Че ще трябва да намери начин да го победи.
Ала как? За това нямаше идея.
Внезапно очите му различиха движение в далечината, помръдване в тъмнината, зловещо сияние в зеленикав оттенък, което се носеше из полята и ухаеше на смърт.
Вампирът се изправи.
Времето за сблъсъка с пилигримите бе настъпило.
Глава XIII
— Какво е това? — попита Алтиарин. Бе изтеглил меча си, но острието стоеше наведено към земята. Черният елф усещаше, че оръжието му ще е безполезно срещу това, което се задава.
Плътна стена от пепел, горяща в зеленикави пламъци, се носеше към тях, изписвайки с вихрите си страховит череп, в чиито очни кухини блестяха призрачни огньове. Стихията изпълваше нощта с неестествено сияние, което придаваше нездрав и уродлив вид на цялата околност.
— Това са те — каза Римиел.
Нямаше нужда да уточнява кои. Само едни същества на тоя свят можеха да създадат такова нещо, да причинят такова изкривяване в законите на природата. Пилигримите. Ужасните монаси, които ги следваха още от Ледената планина и бяха пратили невиждани чудовища по петите им, без оглед на жертвите, които може да коства това. Техни бяха огромните червеи, изпълзели от снега в гората, тяхно дело бе и гигантската пеперуда, потопила кораба им по пътя към Кайнам. Нямаха съмнение в това, така, както бяха сигурни, че и приближаващото бедствие е тяхно дело.
Но този път Пилигримите се бяха постарали добре. Макар да бяха зловещи и силни, червеите и пеперудата бяха същества от плът и кръв. Можеха да бъдат наранени и убити, макар и трудно.
Това бе различно. Стена от пепел, горяща с призрачен огън, енергия на абсолютното зло, на първичния хаос, отприщена към съзиданието.
И те бяха целта ѝ.
Римиел осъзнаваше, че не може да стори нищо срещу тази магия. Че нито бързината, нито силата му, нито новопридобитите му умения в боя с меч щяха да са от значение.
Алтиарин, който бе ставал свидетел на тъмни заклинания в Иррхас-Аббат, чувстваше същото.
Дори Лерта изглеждаше уплашена.
— Това е рана в света — прошепна тя, — но дори аз няма да мога да я затворя. Не можете да си представите каква сила се иска, за да извършиш подобно нещо. Нямах представа, че личовете притежават подобна мощ. Цяло чудо е, че сме все още живи.
— Нищо ли не може да се направи? — попита Алтиарин.
— Няма да се предадем — каза обаче Алтира, — мамо, помниш ли какво направихме, когато личът се опита да те унищожи с телепатична атака?
— Обединихме умовете си — отвърна Лерта, — помня го.