Пъдъл (р. 1122?)
Наклоненият връх на дясното й крило забърса изподрасканата черна скала, щом Старата превъзмогна вихрещите се със свисък нагоре течения на Лунния къс. От пещерите и огрените от звездна светлина издатини неуморните й братя и сестри нададоха зов, докато ги подминаваше. „Ще летим ли?“, питаха я. Ала Старата не им отвръщаше. Лъскавите й черни очи се бяха приковали в небесния свод. Нямаше време за нервната глъч на младоците; нямаше време да се отзовава на простодушните им желания с мъдростта, която й бе донесъл хилядагодишният й живот.
Тази нощ Старата полетя заради своя господар.
Щом се издигна над порутените върхове на Лунното било, силният вятър помете крилете й, захриптя сух и студен по мазните й пера. Около нея тънки струйки дим яздеха теченията на нощния въздух като изгубили се духове. Старата направи кръг, острите й очи уловиха блясъка на няколкото останали огньове из цепнатините долу, а после сниши криле и отплава на прилива на вятъра, затъркалял се на север към Лазурното езеро.
Безликият простор на равнината Дуелинг бе под нея, високата трева се полюшваше на сиви вълни, ненарушена от къща или хълм. Точно отпред се простираше блесналият като посипан със скъпоценни камъни плащ на Даруджистан, мятащ сапфирено сияние към небето. Щом приближи града, неестествено острото й зрение улови тук-там между именията, струпани по горната тераса, аквамариненото излъчване на чародейство.
Старата изграчи силно. Магията беше като амброзия за Великите гарвани. Привличаше ги с миризмата на кръв и сила и в нейната аура животът им се удължаваше с векове. Старата изграчи отново. Погледът й се прикова в една сграда, около която сияеше обилието на защитно чародейство. Господарят й беше дал подробно описание на магическия знак, който трябва да намери, и сега тя го беше открила. Присви криле и изящно се спусна надолу.
След пристана на квартал Джадроуби земята се издигаше на четири тераси на изток. Равни калдъръмени платна, изтъркани до лъскава мозайка, издаваха Търговските улици на квартала, всичко пет на брой, единствените подстъпи през Блатния квартал и към следващата тераса с Крайезерния квартал. Оттатък кривите улички на Крайезерен дванайсет дървени порти водеха към квартала Дару, а от Дару други дванайсет — пазени от Градската стража и подсилени с железни порти кули — свързваха долния с горния град.
На четвъртата, най-високата тераса тънеха в мрачен покой именията на знатното съсловие на Даруджистан, както и на по-известните магьосници. На пресечката на Стария кралски път и улица „Гледка“ се издигаше хълм с плоско било, а на него се намираше палатата „Величие“, където всеки ден се събираше Градският съвет. Хълмът беше обкръжен с тесен парк с настлани с пясък алеи, лъкатушещи между вековни акации. При входа на парка, близо до хълм Високи бесилки, се издигаше масивна, грубо иззидана каменна порта, последната оцеляла останка от увенчавалия някога хълма замък „Величие“.
Времената на кралете отдавна бяха приключили в Даруджистан. Портата, известна като Деспотския барбикан, се издигаше сурова и грозна, с дантелата си от пукнатини, като писание за древна тирания.
В сянката на единствения масивен трегер на Барбикана стояха двама мъже. Единият, подпрял рамо на проядения каменен зид, носеше плетена ризница и пелерина от щавена кожа с инсигниите на Градската стража. От колана му висеше ножницата на обикновен къс меч — от дългата употреба кожата, увита около дръжката му, бе станала гладка и лъскава. На другото му рамо беше опряна пика. Краят на среднощния му наряд наближаваше и той търпеливо чакаше пристигането на смяната. Очите на часовия от време на време пробягваха към втория мъж, с когото беше споделял това място през много други нощи в последната година. Погледите, които хвърляше към добре облечения благородник, бяха потайни и безизразни.
Както всеки друг път, когато съветник Търбан Орр идваше при тази порта в този замрял нощен час, благородникът едва ли смяташе пазача за достоен за височайшето му внимание; нито беше показал с нещо, че е познал, че всеки път човекът е един и същ.
