Огнена светлина

Няколко от момичетата показаха изгарянията си като доказателство срещу мен. Макар да не успяха да намерят никаква запалка у мен, теорията им беше, че съм я пуснала в тоалетната.

— Майка ти пътува насам.

Кимам, знаейки, че би трябвало вече да си е у дома. Тя обеща да ни вземе от училище този следобед.

Нося червена тениска с надпис „Чапарал“, която мирише на кашона, от който я взех. Разпраната ми блуза е на дъното на едно кошче за боклук. Всички предположиха, че се е скъсала по време на боя. Още едно предположение, срещу което нямам никакви възражения.

— Ние не толерираме такова поведение в училище, мис Джоунс. Никакво насилие, никакви свади.

Аз кимвам, почти без да се замислям над онова, което казва. В ума си виждам само лицето на Уил. Чувам звука от стъпките му, когато побягва от тоалетната. Мисля си колко ли ме мрази.

Постепенно, с всеки изминал момент, ужасът ми се засилва. Случи се и нещо друго. Нещо по-лошо от това, че Уил ме мрази — и точно толкова страшно.

Направих го! Аз изложих на показ дракитата. Разкрих най-голямата ни тайна. Онази тайна, която ни пазеше в продължение на векове. Единственото нещо, което ловците и енкросите не знаят. И никога не трябваше да научат.

Но сега те вече знаят.

Или поне един от тях. Изцяло по моя вина. Затварям очи. Стомахът ми се свива. Обзема ме хладно отчаяние, което кара кожата ми да настръхне.

Директорът очевидно забелязва колко съм нещастна. Но греши за причината.

— Виждам, че се разкайвате. Добре. Явно осъзнавате сериозността на действията си. Очаквам да се държите подобаващо, когато се върнете в училище. Вие сте нова тук, мис Джоунс, и не започвате добре. Помислете над това.

Успявам да кимна.

— Добре. Можете да изчакате майка си отвън. — Той отваря вратата. — Ще говоря с нея за наказанието ви, когато пристигне.

Изправям се и излизам от стаята. Тялото ми се движи бавно и немощно — изтощено от вътрешната борба, която водя със себе си. Отпускам се на един стол, при което секретарката ме стрелва с присвити очи. Няма съмнение, тръгнал е слух, че съм някаква агресивна пироманка. Скръствам ръце пред гърдите си, подпирам глава на стената зад мен и чакам майка ми. Потисната и притеснена.

Притеснявам се за това какво ще направи Уил. Ще каже ли на баща си? На братовчед си? Или просто ще се изправи срещу мен? Как да го убедя, че не е видял онова, което видя съвсем ясно? Особено след като ме хвана да се ровя из къщата му.

Всъщност се радвам, че ме освободиха от часовете. Радвам се, че ще мине време, преди отново да застана лице в лице с него. Ако приемем, че вече не ме очаква на прага на дома ми с ловната си дружинка — всички горящи от желание да ме заличат.

Часовете вече са свършили, когато мама приключва разговора си с директора. На излизане от кабинета с облекчение забелязвам, че сградата е празна, а коридорите — пусти.