Огнена светлина
- Автор: Джордан Софи
- Серия: Огнен свят #1
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Пергамент Прес
- ISBN: 978-954-641-060-3
- Переводчик: Яна Йотова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Огнена светлина». Краткое содержание книги:
„Възхитителен и бляскав роман! Ще попаднете в един толкова завладяващ свят, че никога няма да поискате да го напуснете!” Керелин Спаркс, американска писателка „В равни части задъхан съспенс и чувствен романс.” „Буклист”
Катрин изкрещява името ми, докато Бруклин дава гръмогласно нареждания.
Белите ми дробове се разширяват и се изпълвате дим. Пулсираща пара пълзи в гърлото ми, разширявайки трахеята ми. Стисвам устни, решена този път да задържа огъня в себе си, но усещам и вкуса на страха в устата си. Страхувам се от тях. За тях. Страхувам се от това какво ще направи моето драки, ако не избягам от тази тоалетна. Страхувам се от последствията, които би имал този инцидент за мнозина…
И резултатът не закъснява. Нямам никакъв шанс да се противопоставя на инстинкт, който е бил изграждан цели хилядолетия. Крилата ми напират, мембраните всеки момент ще се появят на гърба ми. Простенвам, боря се, устоявам, колкото мога по-дълго. Костите ми се обтягат. Човешката ми кожа избледнява и истинското ми лице придобива очертания, носът ми се разширява и изпъква напред.
Усилията ми са напразни.
Предавам си. Поне отчасти. Успявам да задържа пълното си преобразявано на мръсния под в тоалетната, но не за дълго.
Издишам през носа си — това е единственият ми избор. Извивам шията си, повдигам глава и ги заливам с горещия си дъх.
Те ме пускат, пищейки, и се отдръпват панически назад. Падат на пода.
Изправям се на крака и зървам отражението си в огледалото. Златисточервеният блясък на кожата ми. Изострените ми черти и изпъкналият ми нос. Лице, което ту потъмнява, ту засиява като мъждукаща огнена светлина.
Извиквам и се спускам към една от кабините, затръшвайки вратата. Поемам си въздух и се опитвам да охладя белите си дробове.
И се надявам, отчаяно се надявам, никоя от тях да не е видяла онова, което видях току-що в огледаното.
25
С треперещи длани притискам вратата. Навеждам глава и се взирам в протритите върхове на обувките си. Поемам си дълбоко въздух, докато изтръпналият ми гръб се извива. Съсредоточавам се. Задържам крилата си, които напират да се разтворят и да разкъсат блузата ми.
Задъхана, се боря с всеки инстинкт, с всяка частица от съществото си. Ръцете ми треперят. Мускулите ми горят. Толкова е трудно, когато част от мен вече е разкрита и останалата част от природата ми иска да се появи.
Този път всичко е обратното. Аз се опитвам да съм човек, да потисна своето драки.
Не сега! Не сега! Отмятам глава, кичур коса попада в устата ми и го изплювам.
Чувам няколко гласа едновременно пред кабинката си, но не мога да ги различа. Имам сили единствено да отблъсквам поглъщащата ме топлина.
Тогава го чувам.
Него.
Единственият глас, който ще чуя дори и да съм мъртва. Дори да съм гниещо тяло в земята, бих се надигнала и бих се ослушала. Той ме изпълва и подклажда огъня в мен.
Страхът ми се засилва.
— Махни се! — Гласът ми вече е глух и хриплив заради огъня, който тлее в мен. Раздвижвам челюстта си, преглъщам, опитвам се да спра трансформацията на гласните си струни.
Той не трябва да е тук. Не трябва да ме види така.
— Добре ли си? — Уил тропа по вратата. — Нараниха ли те?
— Да сме я наранили? — изръмжава Бруклин. — Виж ми ръката. Тя ме изгори. Аз само я погледнах и тя ме нападна. Излизай оттам! — Ритник разтърсва вратата, отпращайки я към треперещите ми длани. Отскачам назад.
Лицето ми се изпъва, страните ми се изострят, костите ми постепенно се наместват. Губя борбата. Поглеждам ръцете си и простенвам при вида на тъмнеещата ми кожа. Завладяна съм от древен инстинкт. Нуждая се от повече време.
Защо трябва да е тук сега?
Крилата ми си пробиват път навън, малко по малко, но достатъчно, за да чуя как блузата ми се разпаря.
Памучната ми тениска се разхлабва при раменете ми и се плъзва надолу. Крилата ми се разгъват, тънките като паяжина мембрани на гърба ми се разтягат, трептейки, копнеейки да полетят. Все още не съм се преобразила напълно, но крилата ми са достатъчно силни, за да ме издигнат във въздуха.
Стъпалата ми се отделят от керамичния под.
Улавям се за хлъзгавите страни на кабинката, борейки се да успокоя трептящата червено-златна плът. Огънят бушува в мен. Правя всичко по силите си, за да върна човешкия си облик. Стисвам зъби, за да сподавя вика си. От гърдите ми се откъртва стон.
— Ясинда! Отвори вратата!
След това се чува друг звук. Трясък. Скърцане на обувки по керамични плочки. Силно трополене. Цялата кабинка се тресе около мен.
— Ясинда… — казва някой задъхано.