Сълзата на дявола [bg]

Агентите показаха някакво листче (вероятно снимката на мъртвия съучастник на убиеца) на три местни кокони, начервени и гримирани като харлемски курви.

Чизман погледна през прозореца към микробуса от другата страна на улицата. Журналистът бе киснал цяла вечер на Девета улица. По едно време тримата му познайници изскочиха заедно с десетина други от главната квартира. Е, щом не го искат в екипа, сам щеше да се оправя. Добре че се движеха с десетина коли, та той просто се нареди зад тях, профучавайки с пълна скорост на червените светофари — включи мигащи светлини, както правят полицаите, когато преследват някого, а нямат сигнална лампа. Те спряха близо до бара и след кратък инструктаж се разпръснаха да претърсват квартала. Чизман паркира встрани и бързо се намъкна в заведението. Носеше дигиталния си фотоапарат в джоба и по време на инструктажа направи няколко снимки.

След това не му оставаше нищо друго, освен да седи и да чака. Чудеше се скоро ли ще открият скривалището на… как го наричаха?… Гробокопача.

— Я — възкликна чернокожият, който едва сега забелязваше агентите. — Тия пък какви са? Ченгета ли?

— Скоро ще разберем.

След малко един от агентите се приближи до бара. Показа служебна карта:

— Добър вечер. Ние сме федерални агенти. Интересуваме се дали някой от вас не е видял този човек да се навърта наоколо.

Чизман погледна снимката на мъртвеца, която му бяха показали в главната щабквартира на ФБР.

— Не — отговори.

— Прилича на умрял — отбеляза чернокожият. — Мъртъв ли е?

— Виждали ли сте някого, който да прилича на него? — настоя агентът.

— Не.

Чизман поклати пак глава.

— Търсим и един друг. Бял мъж, около трийсет-четирийсетгодишен. С тъмно палто.

А, Гробокопача, помисли си Чизман. Ама че подробно описание.

— Много такива съм виждал — отвърна.

— Сигурно. Само това знаем за него. И че носи златно кръстче. И вероятно е въоръжен. Може да говори за оръжия, да се хвали колко добър стрелец е.

Гробокопача никога не би го направил, помисли си Чизман. Реши обаче да не поправя грешката им и отговори кратко:

— Съжалявам.

— Ако го забележите, бихте ли се обадили на този телефон?

Агентът подаде на двамата по една картичка.

— Разбира се.

— Разбира се.

Когато агентите се отдалечиха, сътрапезникът на Чизман отбеляза:

— Какви са тия глупости?

— И аз се чудя.

— Все нещо става в този шибан квартал. Наркотици. Обзалагам се, че търсят някой пласьор. Както и да е, та значи на камиона ми му се спука гърнето. Чакай. Казах ли ти за камиона?

— Тъкмо това разправяше.

— Сега ще ти кажа и за камиона.

Изведнъж Чизман погледна човека до себе си и почувства същото любопитство, което преди години го бе накарало да стане журналист. Желанието да опознае хората. Не да ги използва, не да разкрива тайните им. А да разбере душата им.

Кой беше този човек? Къде живееше? За какво мечтаеше? Какви геройства бе извършил? Имаше ли семейство? Какво обичаше да яде? Дали не беше самоук музикант или художник?