Сълзата на дявола [bg]

— Ало? — прозвуча грижовният глас на госпожа Кавано.

— Аз съм. Как е в крепостта?

— Ще ме разорят. И тази звездна валута. Още не мога да си преброя парите. Нарочно ме държат в заблуда.

Смехът ѝ се сля със смеха на децата, които явно стояха до нея.

— Как е Роби? — попита Паркър. — Още ли е разстроен? Тя понижи глас:

— На няколко пъти му стана тъжно, но със Стефи бързо го развеселихме. Ще се радват много, ако успееш да се върнеш до полунощ.

— Ще направя всичко възможно. Джоан обаждала ли се е?

Госпожа Кавано се засмя:

— Не. И, Паркър… ако случайно все пак позвъни и видя номера ѝ на екранчето на телефона, може да не успея да вдигна навреме слушалката. Така ще си помисли, че сте отишли заедно на кино или да хапнете нещо в „Тюздей Ръби“. Какво ще кажеш?

— Нелоша идея, госпожо Кавано.

— И аз така си помислих. Това екранче, дето показва номера, от който те търсят, е страхотно изобретение, не мислиш ли?

— Направо завиждам на изобретателя. Ще се обадя по-късно.

Паркър затвори.

Кейдж бе подслушал разговора.

— Синът ти? Добре ли е?

Паркър въздъхна:

— Да. Просто има лоши спомени от… нали знаеш, отпреди няколко години.

Евънс вдигна вежди и Паркър обясни:

— Когато работех за Бюрото, един престъпник нахълта вкъщи.

Забеляза, че Лукас също слуша с интерес.

— Синът ви го е видял, така ли? — попита Евънс.

— Опита се да нахълта през прозореца в стаята на Роби.

— Господи — промърмори Си Пи. — Мразя, когато такива неща се случват с деца. Отвратително е.

— ПТСР? — попита Лукас.

Имаше предвид посттравматично стресово разстройство. След случая Паркър се опасяваше, че момчето ще развие това болестно състояние, и го заведе на специалист. Лекарят го успокои, че понеже Роби бил много малък и Лодкаря не го е нападнал, няма голяма вероятност да получи ПТСР.

Паркър обясни това на колегите си и добави:

— Случи се точно преди Коледа. И по това време на годината той си спомня по-често за нападението. Иначе се справя добре, но…

— Но бихте дали всичко, само и само да не се е случвало — довърши Евънс.

— Да.

Паркър погледна загриженото лице на Лукас и се запита откъде е толкова запозната с посттравматичния стрес.

— Иначе нали е добре? — попита лекарят. — Тази вечер имам предвид.

— Да. Само малко се беше уплашил по-рано през деня.

— И аз имам деца — каза психологът. Обърна се към Лукас: — А вие?

— Не. Не съм омъжена.

— Когато ви се родят деца, имате чувство, че губите част от разсъдъка си — продължи Евънс. — Сякаш ви го открадват и никога не ви го връщат. Постоянно се тревожите, когато ги е страх, когато са разстроени, когато им е тъжно. Понякога се питам как родителите не се побъркват.

— Наистина ли?

Погледът на Лукас отново заблужда разсеяно.

Евънс се взря отново в бележката и в микробуса настана дълго мълчание. Гелър тракаше на клавиатурата. Кейдж изучаваше картата. Лукас си играеше с кичур от русата си коса. Ако не беше хладното изражение на очите ѝ, човек би приел жеста за някаква закачка.