Богиня [bg]

– Чакай, защо? – свенливо попита тя.

– Този свят е отражение на желанията ти. – Той въведе Хелън в оживеното и шумно кафене, преди да е успяла дискретно да премахне нещо. Хвърли поглед наляво и надясно към масите от ковано желязо с керамични плотове, всевъзможни отделни керамични съдове и оголените подпокривни греди над главите им, и се усмихна. – Това е подсъзнанието ти. Искам да узная какво искаш наистина.

Твърде закъсняла да го спре, Хелън последва Лукас, когато той влезе в подсъзнателните й мисли. По стените имаше картини – чудати изображения, които никога нямаше да са на една и съща стена в някой музей.

Ансел Адамс4 и Тулуз-Лотрек някак съжителстваха в съвършена хармония в малкия свят на Хелън. Момичета, танцуващи кан-кан, излагаха на показ краката си редом до величествени пинии, затрупани дълбоко в бялата чистота на зимата.

Това беше всичко, което Хелън обичаше в изкуството, и всичко, което обичаше в човешката природа. Тя погледна към друга стена и видя картина на Ван Гог с живи, почти жестоко изглеждащи цветове да виси само на сантиметри от един успокояващо изглеждащ и спретнат Мондриан5.

Хелън знаеше, че Лукас вижда всеки нюанс, всеки диалог между произведенията на изкуството. Едното изображение допълваше другото, докато Хелън отново и отново „сновеше“ из подсъзнанието си, за да открие кое е по-привлекателно – способността на човечеството да бъде рационално и целомъдрено или нуждата му да бъде непокорно и секси.

Лукас влезе право в недовършения мислен спор на Хелън и видя всичко, което бе скрито в нея – гола кожа, току-що излязла от гореща вана, и посипани със сняг брези. Хелън се почувства гола и открита пред него, така че той можеше да я гледа на воля. Беше толкова смущаващо, че тя изстена.

Тя дръпна Лукас в миниатюрно сепаре в ъгъла до прозореца и вдигна менюто си като барикада. Опита се да го прочете, но то беше празно. Точно като ума й.

– Хелън? – каза Лукас тихо, дръпвайки менюто надолу. – Не е нужно да криеш нищо от мен. Знаеш това, нали?

– Р-разбира се – заекна тя, треперейки.

– Не се страхувам от нищо вътре в теб – упорито каза той. – Добро. Лошо. Злокобно. Познавам тъмнината. И никога не бих те съдил, че и ти имаш мъничко от това.

– О. – Хелън се огледа из стаята. Стряскащата картина на Гоя „Сатурн поглъща сина си“ привлече погледа й и го задържа. – А ако не е чак толкова мъничко?

Лукас се засмя. Дръпна менюто от нея, хвърли го на пода и улови двете й ръце.

– Не ти ли казах, че те обичам?

– Да.

– Имам предвид, цялата. Дори странните части.

– Напомни ми да изгоря това място до основи, щом си тръгнем – каза тя; обожаваше го.

– Дума да не става. – Той огледа посетителите. Изглеждаше, сякаш хора от всякаква раса, възраст и период се мотаеха заедно. Индианци с украсени с пера диадеми бъбреха дружелюбно с пирати. Момичета с дълги бретони като през осемдесетте години на XXв. флиртуваха с мъже, излезли направо от Елизабетинска Англия. – В главата ти ми харесва. Странно е, но ми допада.