![Вещиците: Лашър [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/5/1/4/veshchicite-lashr-bg-download.jpg)
Электронная книга - «Вещиците: Лашър [bg]». Краткое содержание книги:
На нея изобщо не й пукаше за това. Тя мразеше Тобиас. Мразеше и останалите. Мразеше старците.
Но все пак нали един старец я накара да познае любовта. На тавана на Жулиен.
После се заредиха нощите, в които тя слизаше до центъра в мрака, до онази къща, катереше се по стената и после си отиваше. Беше толкова лесно да се изкатери нависоко, да му помаха и да се вгледа в плочките долу.
Плочките, на които щеше да умре бедната Анта. Тогава тя бе още жива. Смъртта предстоеше — смъртта на Анта и Стела.
Беше й приятно да си спомня гъстите зелени пълзящи растения, колко меки й се струваха, когато опираше крака по тях.
— О, cherie — казваше той. — Милата ми, дивачето ми! — И вдигаше прозореца, за да я пусне вътре. — Господи, дете, можеше да паднеш.
— Няма — прошепваше тя, вече в безопасност в прегръдките му.
Дори Ричард Леуелин, неговото момче, не застана между тях. Ричард знаеше, че трябва да чука на вратата на Жулиен. Двамата така и не разбраха със сигурност дали той знае за тях. Преди години Ричард бе разговарял с последния пратеник на Таламаска, въпреки че Евелин го предупреди да не го прави. Ричард идваше да я вижда всеки ден.
— Е, значи не си му казал за мен, така ли? — попита Древната Евелин. Той беше толкова стар, нямаше да изкара още дълго.
— Не, не му казах. Не искам да си мисли, че…
— Какво? Че Жулиен е спял с дете на моята възраст? — Тя се засмя. — Изобщо няма нужда да му го казваш. — Ричард изкара едва до края на годината. След смъртта му дадоха на нея старите му плочи. Той със сигурност знаеше за грамофона, защо иначе щеше да й оставя плочите си?
Евелин трябваше да даде грамофона на Мона преди много време, но без старата церемония, не пред очите на двете идиотки Алисия и Джифорд. И да не позволява на Джифорд да отнесе всичко — и грамофона, и красивата огърлица.
— Как смееш!
Дай й на Джифорд да прави грешен избор, дай й да обърка толкова много неща. Тя зяпна ужасена, когато Древната Евелин каза стихотворението.
— Но защо е искал да го вземеш ти? Какво си мисли, че може да постигне с това? Той беше истинска вещица и ти го знаеш. Вещица, като останалите.
И тогава последва ужасното признание на Джифорд — че е отнесла всичко отново в къщата на Първа улица.
— Ти, малка глупачке, как можа да го направиш? — попита Древната Евелин. — Той трябваше да остане за Мона! Мона е негова праправнучка! Джифорд, не биваше да го носиш в онази къща. Карлота ще го намери и ще го унищожи.
И внезапно си спомни — Джифорд бе умряла тази сутрин!
Вървеше по Сейнт Чарлз авеню нагоре, към Първа улица, а нейната вбесяваща, изнервяща, дразнеща, късаща нервите внучка бе мъртва!
— Защо не го усетих? Жулиен, защо не дойде да ми кажеш!
Някъде преди половин век тя чу гласа на Жулиен половин час преди смъртта му. Викаше я под прозореца. Тя скочи и отвори широко прозореца, навън валеше. Жулиен стоеше долу, но след миг Евелин с ужас разбра, че това не е Жулиен, че той вече е мъртъв. Махаше й, беше весел, а до него стоеше голяма черна кобила.
— Au revoir, ma cherie — извика й той.
Тя хукна към него, тича по целия път до центъра, покатери се по решетката и за няколко скъпоценни мига видя как очите му — все още живи — се втренчват в нея. О, Жулиен, чух те да ме викаш. Видях те. Видях въплъщението на твоята любов. Тя отвори прозореца и леко го повдигна.
— Ив — прошепна той. — Иви, искам да седна. Иви, помогни ми, умирам. Иви! Вече се случва. Случва се.
Така и не разбраха, че тя е била там.
Сви се отвън на покрива на верандата в яростната буря, слушаше ги. Никой не се сети да погледне навън, когато затвориха прозореца и сложиха Жулиен на леглото. Тя се гушеше до комина, гледаше светкавиците и мислеше. Защо не ме ударят? Защо не умра? Жулиен е мъртъв.
— Какво ти даде той? — питаше я Мери Бет всеки път, щом я видеше. С години.
Мери Бет се бе вгледала в Лаура Лий, в това слабо дете, което никой не изпитваше нужда да прегърне. Знаеше, че тя е дъщеря на Жулиен.
Колко я мразеха всички. „Семето на Жулиен, вижте я, с вещерския знак на ръката, вижте, вижте я!“
Не беше кой знае какво, само малко шесто пръстче. Повечето хора дори не го забелязваха, Лаура Лий беше много стеснителна. А в „Светото сърце“ никой не знаеше какво означава този допълнителен пръст.